.
Използвам възможността да поздравя Позор за Четвъртото издание на фестивала „Цветята на Корана”, в чиято програма с удоволствие открих „Под маслиновите дръвчета” на Аббас Киаростами и с още по-голямо удоволствие изгледах филма. Прожекцията беше в Дома на киното. Парадоксално име на киносалон предвид настоящия текст. А в него искам да споделя някои мои впечатления за иранеца и неговата концепция за киното – измеренията и тяхното преодоляване или по-скоро отричане. Филмите, които съм избрал за представяне на тезата са споменатият филм, „Отблизо” и „Вятърът ще ни носи”.
Годар казва, че киното започва с Грифит и завършва с Киаростами и въпреки помпозността на твърдението, не мога да не се съглася с него. В началото на деветдесетте, когато е истинският ренесанс за Киаростами, киното може би не завършва, но с малко изключения (споменавам само Ферара и Цай, защото те са големи изключения) е изчерпано като медиум на чувства. Самата идея за кино е някак осакатена, особено с упадъка на авторския жанр. Трите филма, които ще разгледам са свързани именно с киното като обект, като герой, като процес и не на последно място – като измама. Ще разгледам само този момент, но за да не стане много формалистично искам да отбележа, че въпреки някои черти, които го сближават с нео-реализма, филмите на Киаростами са изначално поетични и дори романтични по един несравним начин. Важно също е да се отбележи, че всички ленти на иранеца оставят свобода на зрителя или както самият той се изразява – не го взимат за заложник посредством сюжета, не го товарят с чувство за вина. В края на „Под маслиновите дръвчета” режисьорът застава на едно зрително поле с публиката и не знае как завършва собственият му филм, защото животът в него се е откъснал от изкуството, под чиято опека се е развил. Но за това след малко.
Започвам с филма „Отблизо”, чиято бивалентна природа е най-лесно различима, но и най-измамна. Едновременно документалистика и драма, филмът бързо създава свое измерение, в което тези понятия вече не значат нищо; един нов език, който заварва и критика и публика неподготвени. Бедняк от турски произход на име Сабзиан е арестуван за това, че се представя за известния филмов режисьор Макмалбаф на семейство от средна класа в Техеран. Той е отседнал в къщата им, заел им е пари и е организирал кастинг, за да участват всички в следващия му филм, в който става дума за двама приятели, пътуващи с мотор. Случаят е бил пресен и съдебното следствие срещу самозванеца Сабзиан дори не е било насрочено, когато Киаростами се заема със задачата да заснеме драматизация на инцидента. За актьори, Киаростами използва истинските участници в случката – сиреч Сабзиан и семейство Аханкхан. Той разиграва това, което са изживели на практика престъпникът и жертвите. Тук се поставя въпросът – чия привилегия е киното – кой има право да участва в него, кой има право да се назове режисьор и да създава филми. В „Под маслиновите дръвчета” помощник-режисьорката поздравява един от селяните, когото качва на стоп, за това, че се е справил блестящо в ролята на учител в „Къде е къщата на моя приятел?”, на което той отговаря просто, че това е лесно, защото той цял живот работи именно като такъв. Подобен отговор и включването му във филма, няма за цел да подцени актьорското майсторство. Самото използване на непрофесионалисти не е ново и е една от отличителните черти на италианския нео-реализъм. Касаветис казва, че актьорът е човек, на който му се плаща да играе човек. В „Отблизо” на обикновени хора им се плаща, за да играят актьори в екранизация на откъс от собствения им живот, който е органично свързан с киното. Аббас си играе с нас така, както Сабзиан със семейството, на което той обещава магията на изкуството. Филмът щеше да е синкретичен и нямаше да притежава тази индивидуалност ако измамата не се отнасяше до киното – ако Сабзиан се беше представил за политик, например. Измамата за кино, която се трансформира от химера в реалност за всички участници в заговора е огромното постижение на Киаростами.
През по-голямата част от филма, истинският режисьор е критичен и дори суров към измамника. Въпреки всичко, на финала, последният го очаква изненада. Истинският Макмалбаф чака Сабзиан на излизане от затвора. Двамата се качват на мотор и препускат по улиците на Иран, следвани от Аббас с камера, като по този начин се осъществява на практика проектът на Сабзиан, който той е представил на своите жертви (още една лъжа превърната в кино). Режисьорът и неговото алтер-его спират, купуват цветя и се отправят към къщата на Аханкхан, където в един сърдечен близък кадър върху лицето на Сабзиан, може да бъде разчетено истинското отношение на Киаростами към неговия колега.
Във „Вятърът ще ни носи”, Киаростами отново поставя на изпитание киното като способност да улови живота в дълбочина. Снимачен екип отива в малко иранско селце, за да заснеме ритуалното погребение на старица, чиято кончина се очаква скоро. Смъртта обаче се бави и цялото очакване придобива мъчителен характер за кино-творците с мисия. Дошъл да заснеме смъртта, главният герой, наричан Инженерът, се принуждава да живее в селото, за да открие бавно и постепенно живота. Отначало, зрителят заедно с него се чувства безпомощна пред отказа на старата жена да умре и да осигури развръзката на филма. Критиката в случая е не толкова срещу киното, а срещу законите, по които се разказват истории в него. Срещу сценариите, които се основават на правила, заимствани от литературата. Ако класическият роман наистина е мъртъв, защо киното се насилва отново и отново да следва безропотно неговата структура? Възможно ли е по такъв тривиален начин да бъде показана дълбочината на душевността, която главният герой открива, а с него и публиката, докато престоят му в селото се превръща в медитация. При „развръзката” на Киаростами, Инженерът взима фотоапарат и започва да снима селяните, все едно се опитва да улови скрития живот, а накрая хвърля човешката кост, която е намерил, в реката, отричайки се от смъртта и нейното отразяване. Това е и намигване към „С вкус на череша”, в който вкусът на живота е осмислен от свободния избор на неговото отрицание.
Стигнахме и до „Под маслиновите дръвчета”, където киното и животът са първоначално разграничени и дори противопоставени. Трябва да се отбележи, че филмът е третата, последна част от трилогията на Киаростами за Кокер, носеща името на селото, което е централно и за трите ленти.
В първия – „Къде е къщата на моя приятел”, малко момче се отправя на пътешествие, за да върне тетрадката на свой съученик, въпреки забраните на майка си. След дълга одисея по улиците на селото, накрая момчето се отказва и се завръща вкъщи, където решава да напише домашното на своя приятел и по този начин да го спаси от наказание на другия ден.
Следващият филм от трилогията се занимава с трагичните събития, сполетели селцето, а именно земетресението през 1990 г., което удря северен Иран, убивайки десетки хиляди и унищожавайки стотици селца, в това число и Кокер. През есента на същата година, Киаростами се завръща на същото място, където е заснел предишния си филм, за да заснеме „Животът продължава”. Режисьорът и неговият син (изиграни от актьори) търсят младите герои на предишната лента. Интересно е да се отбележи, че тук Киаростами търси истински хора с помощта на актьорите и фикцията. Героите, които среща режисьорът по пътя са също истински хора от селото – Хосейн и Тахере. Именно те са централни за третия филм от поредицата – „Под маслиновите дръвчета”.
Още в началото на филма излиза актьор, който заявява, че ще играе режисьора на предишния филм от трилогията на Киаростами – „Животът продължава” и смята да направи кастинг сред местните хора, които да използва за снимките. За да се усложнят максимално много връзкарите, това означава, че той ще е и режисьор на актьора, който играе режисьора в „Животът продължава”. Стана сложно, нали? Но не е чак толкова важно, защото фокусът е върху факта, че снимачният екип, съставен от професионални актьори, следва да се идентифицира като Киното, докато местните селяни и най-вече Хосейн и Тахере са представителни са Живота. Трябва също така да се отбележи, че във водещия любовен романс, Хосейн и Тахере имат история помежду си, тъй като момчето е искало ръката на своята избраница, но нейните родители, загинали при земетресението, не са допуснали това. Бабата на Тахере също отказва своето благоволение на тази връзка, а самата Тахере не разкрива чувствата си, с което побърква Хосейн.
Както отбелязах по-горе – в началото съществува конфликт между Киното и Живота. Помощник режисьорката нарежда на Тахере да облече по-проста рокля, за да е по-автентична на лентата, докато момичето иска да изглежда добре и да се открои от останалите селянки, тъй като вече участва във филм – т.е тя е част от друга категория. Главният герой Хосейн не иска да носи торба с гипс, както е по сценарий, защото вече не е зидар и гордо заявява, че е актьор. Една сцена се заснема няколко пъти, защото новите актьори допускат професионални грешки. Животът смята, че между него и Киното съществува граница, която е там, за да го превърне втората категория в магия и те ревниво я съблюдават, въпреки желанието на филмовия екип да отразява ежедневието им възможно най-правдиво – двете категории да се смесят в името на достоверното представяне – идея-фикс на толкова много режисьори.
Въпреки това, Киното повлиява на Живота и се намесва в него, тъй като сюжетът на снимания филм повтаря и доразвива личния романс между Хосейн и Тахере, които събрани като семейство на снимачната площадка, имат възможност да видят собственото си бъдеще в същите роли, извън киното. Режисьорът насърчава младите като ги кара да „играят” по-добре техните сцени, дразни ги, тласка ги един към друг.
Може да се каже, че до този момент филмът е достигнал до границите на познатото кино, но със следващата стъпка Киаростами преминава отвъд, стъпва по лунната повърхност, където се оказва сам и недостижим. Ако в началото на филма, Киното и Животът са разделени, а впоследствие Киното повлия на Живота в опита си да го моделира, в края на филма Животът се обръща към Киното и го коригира. В една от последните сцени, въпреки предписанията на сценария и препоръките на режисьора, Тахере отказва да се обърне към Хосейн с обръщението господин. Снимачният екип заснема много пъти въпросната сцена, но все пак Тахере налага волята си над Киното и неговото схващане за Живота. Заради тази корекция, Киаростами няма да се намеси в отношенията между героите и ще остане на хълма, заедно с публиката, гледайки как двамата се отдалечават. Развръзката е неизвестна, но отпечатъкът който оставя финалът върху публиката и цялата история на киното е силен.
Това е. В понеделник – 30.01.2012г. – гледам, че пак ще дават „Под маслиновите дръвчета” – този път в Червената къща, от 18:00ч. Ходете и дерзайте.
Как да не ги харесаш?
Обещавам да рапортувам, скоро!
