С прожекция на филма на Уес Андерсън „Moonrise Kingdom“ с участието на Брус Уилис, Бил Мъри, Едуард Нортън, Харви Кайтел и Тилда Суинтън започна 65-ото издание на кинофестивала в Кан, което ще се проведе от 16 до 27 май.  ...

С наближаване на лятото към нас с големи крачки стремглаво „пристъпват” и множеството дългоочаквани летни кино предложения. Едно от тях е предстоящият sci-fi филм, с привкус на хорър, Prometheus на режисьора Ридли Скот.

Всеки един почитател на поредицата ‘Alien’, и най-вече на делото на г-н Скот около първата част, очаква с нетърпение и появата на Prometheus. Дискусиите около това какъв ще е замисълът на лентата и дали по някакъв начин ще бъде обвързана с предходната поредица не спираха дълго след вълнението, че именно Ридли Скот ще се заеме с режисирането на филма. Първоначално замислен като своеобразна прелюдия на събитията от “Alien”, Prometheus всъщност ще разглежда до голяма степен нова и собствена митология, като общото между двата франчайза остава еднаквата вселена, в която се развиват и двете действия. Сюжетът в предстоящата фантастика се разгръща в късните години на нашия век и проследява научните изследвания на екипажа от космическия кораб, носещ името „Прометей”. Повтаряща се звездна карта в различни земни цивилизации изправя изследователите пред нещо отвъд техните очаквания.

С участието на Чарлийз Терон, Майкъл Фасбендър и Наоми Рапейч, Prometheus обещава истинско кино зрелище, част от което можеш да видиш в наскоро появилия се близо 3-минутен нов интернационален трейлър:

Click here to view the embedded video.

В България Prometheus излиза на екран от 01.06.2012.

Старозаветно  издяланият Владас Багдонас трябва да изнесе концерт с оркестъра си в Йерусалим.  Произведението „Страсти по Матея”, е подписано лично от митрополит Иларион - доказателство за добрата колаборация между режисьора и руския ортодокс. Суровата диригентска палка обаче е смутена от още по-сурово загадъчно съобщение, което безмилостно пристига от Светите земи и превръща гастролът в лична трагедия. Гледайте Диригентът -  новата хеви "оратория" на Павел Лунгин (Цар, Остров). <iframe frameborder="0" height="335" src="http://www.youtube.com/embed/q131H0hTkf4" width="600"></iframe> 10/10

Гледайки „Отмъстителите” човек би си задал много екзистенциални въпроси, като например „Дали ако направя голям скандал, касиерката ще ми върне няколко лева от билета?” или „Защо не се надрусах преди киното, че да не усещам Болката?”, но основният въпрос би бил „Къде, по дяволите, е Спайдърмен”? Нима и той не е марвелско чедо, нима и той не е член на бандата на Отмъщачите? Отговорът е елементарен – по време на събитията във филма на Джос Уидън, Питър Паркър е бил оплетен в собствените си паяжини, снимайки поредната си автобиография, този път наречена „Невероятният Спайдърмен”. Подхващам темата за човека-инсект не защото ми харесва като личност, а защото днес излезе 4-минутен супер трейлър, който не е толкова зле и показва, че ако „Отмъстителите” също бяха само четири минути, и те нямаше да са толкова зле.

Всеки знае кой е Питър Паркър и неговата малка, мръсна тайна – че има умението да се превръща в нещо, което по принцип се мачка – било то с крака, вестници или най-обикновена палка. Той е младеж, стараещ се да води нормален живот, което обаче е трудно, след като още в заглавието е спойлнато, че той изобщо не е „нормален”. Има си и някаква квартална любима, която поне тук не е кръстена на трева, а срещу него е изправен зъл гений, луд учен и грозен рептил – и трите в едно. Общо-взето, идилия от комиксов тип. Режисьор е Marc Webb, който не знам доколко е подходящ за подобен проект, но имайки предвид паяжините във филма, ако фамилията му беше с минус едно b, щеше да е още по-подходящ.  Друг е въпросът, че за средностатистическия тийнейджър не е „невероятно”, а напълно ежедневно да отделя бели и лепкави неща от тялото си.

Супер трейлърът е изпълнен с обитатели на близкия зоомагазин – паяци /Андрю Гарфийлд/, гущери /Рис Айфънс/ и кокошки /Ема Стоун/ – а сюжетът ни е любезно разказан така, както се чете приказка на умствено възпрепятствано дете, с надеждата да я схване на шестия път. След фантастичния успех на „Отмъстителите”, събрал 1 000 000 000 /един милиард/ долара само за 19 дни, Питър Паркър се опитва да не изостава от батковците си, тайно надявайки се Ник Фюри да преразгледа CV-то му и да го повика за сикуъла. Пишейки това, виждам че в горния ъгъл на стаята ми се е образувала паяжина, така че Ви оставям да прегледате видеото на Спайдърмен, докато аз се саморазправя с наглия му братовчед.

Още по темата:

Новият “Спайдърмен” с ново име и нова снимка

Трейлърче на новото “Спайдърмен”-че

На 14 май се навършиха 80 години от световната премиера на филма „Куле Вампе“, познат у нас със заглавието „На кого принадлежи светът“, или „Празни стомаси“. Негов режисьор е Златан Дудов, записал имет...

Ако не сте запознати с опита ми да дам някакъв израз на музикалният си вкус под форма на класацията, препоръчвам да започнете с първите пет представителя на топ10 на най-великите произведения на класическата музика. А сега – останалите.

Приятно слушане! 

5. String Quartet No. 14 – Ludwig van Beethoven

Ревящият квартет! Мразя го! Баси чудото, честно ви казвам. Чуя ли първата нота на Адажиото, та чак до края, се скъсвам да рева. За това, през времето, слушането му се е превърнало в едно от най-личните ми преживявания, които не обичам да споделям с никой. Изгонвам всички от вкъщи, пускам си любимият “Албан Берг” квартет и… почвам да рева като бебе… баси тъпото, нали. Туй чудо има някаква почти мистична сила върху мен.

И не само. За много хора последните квартети на Бетовен (от № 12, до № 16)  са се превърнали не просто в музикални произведения, а по-скоро религия. Подредбата на нотите е толкова магична, толкова перфектна и самоцелна, че имаш чувството, че тези квартети си ги е имало още преди човека. Сякаш са произведение на природата. Перфектни като дърветата, моретата, полята, тревата, животните, човека. Те са отвъд всякаква човешка логика.

5-те му последни квартета всъщност са и последните завършени работи на Маестрото. Те са толкова узрели и сложни, че много от тях не само не били приети радушно първоначално, ами били и отхвърлени като безсмислени и (по-лошото) безмузикални. Върхът на сладоледа е финалът на предния струнен квартет (№13) – така наречената Große Fuge (Голяма фуга) – тя направо е непроницаема. Оттам идва и лафа “Oh my god, he’s deafer than I thought…”. Последните струнни квартети на Бетовен страдат от това, че се появяват в свят, който далеч още не е готов за тях.

Макар че, признавам си, аз още не мога да чуя проклетата фуга. Какво е имал в предвид, докато я е пишел, какво е искал да каже? Може би просто трябва да се постарая малко повече, но засега доста успешно ми убягва.

А квартетът, който ви представям като №5 в класацията си, е едно от най-магнетичните произведения, появявали се на бял свят. Франц Шуберт – един от най-уважаваните романтични композитори – известен с над 900-те си песни Lieder и произведенията си за пиано (и също страстен фен на Бетовен) веднага след премиерата на въпросното произведение, въздъхва унило “След това, какво остава за нас да напишем?”, а Рихард Вагнер смятал първата част на квартета за най-тъжната музика, писана някога. И е бил дяволски прав.

Препоръчвам записите на “Албан Берг” квартет – тия хора бяха златни. Подобна страст и прецизност в свиренето, особено на последните квартети, не съм чувал никога пак.

4. The Rite of Spring – Igor Stravinsky

4/4, 3/4, 2/4, 4/4… 3/16, 5/16, 3/16, 4/16, 5/16. “The Rite of Spring” е най-иновативното и оригинално нещо, записвано под ноти. Ама най!

Смяна на темпо, синкопиране, стряскащи дисонанс,  изненадващи “взривове” и фолк ритмичност – тази музика е всичко, което представлява класиката след 19 век – ярост, ритмика и вдълбаване в неизвестното. И най-интересното е, че тази “музика” всъщност е балет. Да, ама балет, който завършва с ритуално жертвоприношение, тъй че не си представяйте розови балеринки, въртящи са като пумпали. Всъщност, балетът се оказва толкова “необикновен”, че след края на премиерата си предизвиква малка гражданска война в салона. Хора викат като обезумели, дърпат се, и търсят обяснение за това, което току-що са видели. Би било напълно честно да се каже, че “The Rite of Spring” е най-големият скандал в историята на музиката.

Лека полека обаче, нещата започва да се слягат и изведнъж музиката се превръща в композиционен монумент на 20 век, а самият балет – в небивал успех. Вероятно, докато слушате за първи път горното видео, настроенията ви ще проследят същата крива като обществените през 1913г. когато е премиерата му. От начало ще си помислите, че не сте чували по-странно нещо, но като почне оня варварски ритъм към 3:31, ще си кажете, че може и да не е чак толкова лошо и ще му дадете още един шанс. На второто слушане ще откриете още фрази, които ви харесват, а на четвъртото вече ще се отчаяно влюбени във всяка нота.

Това е третата екипна работа на Стравински със хореографа Васлав Нажински, от които се появяват и “Жар птица” и “Петрушка” – другите два изключителни балета.

В модерно време, “Пролетният ритуал” е едно от най-известните музикални произведения, а способността на музиката да поема по изненадващи пътища, е пословична. От което следва, че почти всеки диригент си е казал думата по произведението. Много малко обаче, са успели наистина да повлияят и да “моделират” изключителната му ярост и един човек се отличава най-много. Сър Саймън Ратъл с Градският симфоничен оркестър на Бирмингам в запис от 1987 – това е “светая светих” на интерпретациите на произведението. Ужасно трудно е да се намери в интернет, но с малко упоритост, ще успеете.

3. Brandenburg Concerto No. 1 – J. S. Bach

Мразя да идва топ3 – някак си изведнъж губя дар слово и се чудя какво да кажа. Ами то просто всичко нужно се чува – това е най-великото “светско” произведение на най-великия композитор, бродил някога по тая черна земя. По принцип бях решил да сложа всички Бранденбургови концерти, но накрая се замислих, че по тази логика трябваше да сложа и всички пиано сонати на Бетовен, затова избрах само Първият – решение, за което по-голямата част от критиката би ме изяла с парцалите. Не защото е по-лош или нещо подобно, но при присъствието на третия и петия, по които хората припадат под път и над път, леко недодялания първи отива съвсем леко назад. Но не мога да не се разтопя като чуя оня единствен първобитен ловджийски рог в началото да звучи по-кристално и по-красиво и от модерна брас секция. Някак си присърце ми е.

Но ест. разбирайте, че тук става дума за пълния комплект концерти, който най-добре да чуете цял. Това е квинтесенцията на барока, и, ако ми позволите, дори на музиката.

Нечовешкият перфекционизъм в контрапункта не го броим като точка – той е присъщ за абсолютно всяка творба на Бах. Умелата хармония – също. Всъщност трябва да си сляп, глух и най-вече тъп, за да спориш с факта, че Бах е бил най-големият техник в музиката, овладял до пълно съвършенство всеки аспект от сътворяването ѝ. Тук обаче, толкова ярко личи дълбокия му артистизъм и изключителното му въображение и това извежда Бранденбурговите концерти на предната линия. Невероятното им, почти Романтично въздействие, е най-големият им плюс.

Интересна е и също способността на Бах  с почти камерен състав от инструменти, да вади пълнокръвен симфоничен звук. Затова и интерпретациите с оригинална оркестрация днес са толкова популярни – защото те просто доставят всичко нужно. Хайтинк и някои други са правили записи със симфонични оркестри, но за мен те сякаш крадат от атмосферата на концертите. Сърцето им се крие дълбоко в странния звук на средновековните обои и примитивните ловджийски рогове. И точно затова те са вечни.

Любимата ми интерпретация е точно тази, която съм ви постнал по-горе – на Масааки Сузуки. Точно този човек имаше смелостта да извади роговете напред и да им позволи да разкрият неподозираната си мощ. И, о, какъв успех се оказа.

2. Symphony No. 9 – Ludwig van Beethoven

Тривиалният избор. Знаете ли, дълго време си мислех на това място да сложа Петата на Бетовен или произволна на Малер, но след това си я пуснах пак. И, мили “боже”, как се почувствах! Въпреки че съм я чувал хиляди пъти, въпреки че буквално ми се повръща от 3-тата част (не от друго, а от пресвирване), и някак си този шедьовър успява да ме развълнува повече от почти всичко друго отново и отново. Как успява, не знам! Не, честно, не знам! Това трябва да е заровено дълбоко в подсъзнанието ми, но сякаш това нещо е над някакви тривиални концепции като омръзване или пресвирване. Деветата е безподобна!

Не знам повече какво да кажа за нея. Честно, нито някакви “клюки” нито суха история ще ви накарат да я разберете по-добре. Деветата симфония на Бетовен е най-самодостатачното произведение, писано някога – просто слушайте.

И слушайте Караян. Понякога ме дразни с тази си праволинейност, но понякога е като малък бряг на сигурността насред бурното море от млади диригенти, имащи се за нещо повече от това, което всъщност са. Туй то.

1. Mass in B minor – J. S. Bach

Най-великият! Йохан Себастиан Бах, събран в едно произведение. Всичко, което някога е знаел за музиката, всичко, на което безмерният му гений е способен, е тук. Във Великата меса в си минор.

Два часа. Два откраднати часа съвършенство. Никой друг, никой, не е успял да направи подобно нещо. Дълбоко се съмнявам и да успее някога в бъдещето на човечеството.

Стандартната латинска меса е провокирала много велики композитори да пишат музика за нея. Моцарт има 18 и един Реквием. По времето на Бах обаче, все още не е била установена такава традиция и мотивацията му да  композира една, е плод на много дебати. Все пак се смята, че най-вероятно мотивите му са били “дипломатически” и леко користни – той възнамерявал да я посвети на Август III Полски – изключително влиятелен държавник и по-късно крал на Полша. С това, Бах се надявал да се издигне в обществото. Усещате ли иронията – композиторът изобщо не е бил оценен докато е бил жив и са му били нужни подобни хитринки, за да си осигури някакъв обществен статус.

Работата е завършена почти на смъртния му одър – в последните му години, когато той вече е напълно сляп (комбинация от катаракта и една ужасно неуспешна очна операция на гадината и “очен хирург” Джон Тейлър). Месата не е изпълнена в своята цялост докато Бах е жив, има само няколко изпълнения през 17 и е почти изцяло забравена през 18 век, както и по-голямата част от композициите му. Феликс Менделсон (композитор от Романтизма) има огромна заслуга за възраждането на страстта към Бах през 19, а през 20 век работата му е смятана за монументална и от мното – включително мен – за плод на най-великата музикална кариера, която светът е виждал.

И тук думата е само една – Рихтер. Караян също прави нещо запомнящо се с месата, но записите на Карл Рихтер (като диригент и органист) са изключителни и изцяло дефинитивни. Препоръчвам на 100 процента.

Filed under: Музика Tagged: бах, бетовен, класация, класическа музика, стравински, топ 10

На 9 май ние, европейците, отбелязахме не само Денят на Европа, но и 67-ата годишнина от края на Втората световна война. В тази връзка предлагам своята лична класация на най-добрите игрални филми по темата.  Повече за филмите, посв...

Таглайнът върху постера на Bellflower обещава: „Любовна история с апокалиптичен привкус“. Интересът ми към филма беше провокиран. От трейлъра и постера в моите представи се зароди впечатлението за нещо по-различно и нестандартно. Цялата атмосфера около Bellflower обещаваше и предвещаваше да бъде така. Преди да изгледам този филм знаех, че в него иде реч за нещо колкото тривиално, толкова и събуждащо интерес сред хората от древни времена до ден днешен. Bellflower щеше да разглежда взаимоотношенията между мъж и жена, тяхната любов и увлечение, но и по някакъв начин щеше да включи и някаква апокалиптична тематика. Звучи обещаващо. След като изгледах филма началната ми нагласа към него се обърна на 180 градуса. Да, Bellflower наистина засяга в дълбочина темата за любовта и взаимоотношенията между две личности, но къде, по дяволите, беше обещания апокалипсис. Та в този филм има толкова апокалиптични елементи, колкото в Larry Crowne. Наистина така приповдигнатото ми настроение в началото на лентата не намери очакваното „различно, нестандартно“ и остана изиграно. Но все пак не мога и да отрека, че Bellflower е една от онези инди продукции, които очароват със своята непретенциозност и смелост. Режисьорът-актьор-сценарист-монтажист на филма Ивън Глодел опитва с оскъдния си бюджет да сътвори нещо невиждано и оригинално, което на моменти наистина успява да се доближи до гийк творчеството на Тарантино, но в по-голямата си част лентата остава хаотична и недоразвита.

Bellflower фокусира вниманието си върху връзката между двама приятели – Удроу (Ивън Глодел) и Ейдън (Тайлър Доусън) – и техните занимания и интереси. Всъщност режисьорът май се е опитал да покаже метаморфозата на двамата герои, преминаващи в по-горен етап от живота си, с което не е сполучил. Удроу и Ейдън прекарват по-голямата част от времето си, опитвайки се да проектират огнехвъргачка, различни оръжия и кола на име „Медуза“, всичко това инспирирано от и базирано на австралийския постапокалиптичен трилър Mad Max. Но докато те чакат бъдещ апокалипсис, животът на планетата Земя си продължава, като техният не прави изключение. Несъзнателно Удроу се оказва във връзка с момиче, което, казвайки: „Мога да ти се отразя зле“, не е далече от истината. Животът на двамата приятели променя досегашния си ритъм и начин на съществуване, като хаосът става негова основна градивна единица. Настъпилият Армагедон в битието на главните герои е представен като нещо по-могъщо и разтърсващо от евентуален глобален апокалипсис.

Bellflower е от малките продукции, целящи да покажат огромните си идеи. Лентата си има своя чар, като най-често той преобладава в разговорите и действията на двамата приятели. Целта им, макар и детинска, е изключително очарователна, както и влечението им към Mad Max. Въпреки че филмът с всички сили се стреми да покаже на зрителите, че е от типа фенбой продукции, той определено не попада в тази категория. Основната причина за това е, че главната сюжетна линия се върти около „сериозната“ връзка на Удроу и свързаните с нея любовни терзания. Режисьорът Ивън Глодел се опитва да пресъздаде една съвременна история за Ромео и Жулиета, но и тук удря на камък. Чувствата и действията между Удроу и приятелката му Мили (Джеси Уайзман) са толкова хаотични, неясни, неразбираеми и най-вече безинтересни, че трудно успяват да задържат вниманието върху себе си. Дори когато поведението им стремглаво навлиза в територията на глупостта, съпричастност от страна на зрителя трудно ще бъде намерена.

Глодел не успява да отговори на очакванията на зрителите, непредставяйки нещо уникално или поне отговарящо на описанието си. Режисьорът ни кара да се чувстваме все едно гледаме домашно заснето видео на него и приятелите му през уикенда, оставяйки камерата включена, с минимален брой дубли, мислейки си колко очарователни и готини са. Да, ама съвсем не са!

Не мисля да подмина факта, че избраният каст съвсем не се справя зле. Нивото на игра не е на аматьорско равнище. Няма да пропусна и отново да спомена, че филмът е направен с бюджет в размер на 17000 долара, което от своя страна е повод да смекча критиката си и да анализирам по-обективно. Bellflower е една малка, на моменти симпатична, но през цялото си времетраене откровена продукция. Филмът определено си има своите качества, но те не са достатъчни. Ако Bellflower беше засегнал обещания апокалиптичен привкус, лентата щеше да е доста по-добра и определено задоволяваща очакванията ми.

Тази година филмовият фестивал в Кан ще отпразнува своя 65-ти рожден ден. Шоуто започва на 16 май и ще продължи до 27-ми, когато ще бъдат обявени наградените филми. Този път международното жури се оглавява от италианския режисьор Нани Морети. В състава влизат още актиристе Хиам Абас и Даян Крюгер, актьорът Юън МакГрегър, режисьорите Арнеа Арнолдст и Александър Пейн, модният дизайнер Жан-Пол Готие и др.

За престижната Златна палма ще се състезават следните филми :

•  “Moonrise Kingdom“, Уес Андерсън, САЩ.
•  “De Rouille et d`Os“, Жак Одиар, Франция.
•  “Holy Motors“, Лео Каракс, Франция.
•  “Cosmopolis“, Дейвид Кронънбърг, Канада.
•  “The Paperboy“, Лий Даниелс, САЩ.
•  “Killing Them Softly“, Андрю Доминик, Австралия.
• „Reality“, Матео Гароне, Италия.
•  “Amour“, Михаел Ханеке, Австрия.
•  “Lawless“, Джон Хилкоут, Австралия.
• „In Another Country“, Хон Сансу, Южна Корея.
•  “Do-Nui-Mat“, Им Сансу, Южна Корея.
•  “Like Someone in Love“, Абас Кяростами, Иран.
• „The Angel`s Share“, Кен Лоуч, Великобритания.
•  “Im Nebel“, Сергей Лозница, Украйна.
•  “Beyond the Hills“, Кристиан Мунгиу, Румъния.
•  “Baad El Mawkeaa“, Юсри Насрала, Египет.
•  “Mud“, Джеф Никълс, САЩ.
• –“Vous n`avez encore rien vu“, Ален Рене, Франция.
•  “Post Tenebras Lux“, Карлос Рейгадас, Мексико.
•  “On the Road“, Валтер Салеш, Бразилия.
•  “Paradies: Liebe“, Улрих Зайдл. Германия.
•  “The Hunt“, Томас Винтерберг, Дания.

 

Световноизвестният кинорежисьор Ищван Сабо гостува в България за четири дни (от 8 до 12 май), по време на които бе удостоен със званието Doctor Honoris Causa на НАТФИЗ „Кр. Сарафов”.  Цялата статия за унгарския класик на...

Прочетете още »

Десетте Големи.

6 века “модерна” музика в 10 места? Това трябва да е най-субективната и неточна класация, която някога сте чели.

Класическата музика е ни повече, ни по-малко от една цяла вселена. Вселена от звуци, имена, жанрове, епохи, предразсъдъци, чудеса, гениалност и посредственост. Да направиш all-time Топ10 за нея е много по-трудно, от колкото за филми дори само ако броим значително по-масивният тайм-спан, която подобна класация трябва да обхваща. А като включим отделните предпочитания към композитори, стилове, инструменти, изпълнители и епохи, задачата да се състави обективна и точна извадка, става направо невъзможна. Затова аз няма да се и опитвам. Имам някакъв опит с подобни класации, за да знам, че ако някои излишно много започва да набутва мнението си на останалите, не се получават хубави неща. Ето защо аз си казвам, че това е по-скоро квинтесенция на музикалният ми вкус, отколкото някакъв опит в критиката.

А целта на подобна класация винаги е една и съща – да ви извербувам. Изброените по-долу произведения може и да не са най-достъпните, но съм убеден, че ако се постараете да ги чуете наистина, ще се изненадате от количеството красота, което някак си досега все е успявало да ви се изплъзне.

А дори да не стане, малко истинска музика не е убила никого досега, съмнявам се вие да сте първите. Приятно слушане!

PS Баси, защо винаги като пиша за музика и ми се получават ебаси километричните постове! Като стигнах до шестото място и се опитах да скролна до началото, осъзнах, че май е по-добре да разделя класацията на две части. Иначе, освен другото, ще се зарежда за 5 часа. Така че, очаквайте утре по някое време втората част от “Дъ бест of Classical Music”

10. La Mer – Claude Debussy

“Морето” или La Mer – три симфонични скици за оркестър, е шедьовърът на френският импресионист Клод Дебюси. Както повечето си събратя по стил, композиторът залага повече на атмосферата, отколкото на някаква конвенционална мелодия и разработването ѝ. Това може да ви звучи тъпо и твърде арт, но точно поради това La Mer, с уникалната си оркестрация и иновативните си субтле похвати, се превръща в преживяване повече от което и да е друго произведение от списъка ми.

Ето я и задължителната за подобна класация никому ненужна тривиа – La Mer е продукт на засиления интерес на композиторите към морето в началото на XX век, който се наблюдава най-вече във Великобритания и Франция. Любимата ми A Sea Symphony, която присъства в друга(та) моя класация също спада в тази категория.

Препоръчвам диска на Серже Коусевицки с Бостънския симфоничен оркестър; тоя човек трябва да е имал морски пясък в косата си, докато е дирижирал. Подобно нещо не бях чувал и надали пак ще чуя.

 

9. Symphony No. 6 – Pyotr Ilyich Tchaikovsky

Това не ви е миличкият Чайковски от “Лешникотрошачката” с красивите мелодийки и връткащите се балеринки. Това тук е черно и тежко! Шестата симфония на руския гений е всичко, което е романтизма. Чувства, чувства, чувства. Тъга, ярост, щастие, унилост, надежда. Това произведение достига такива дълбини на човешката душа, които дотогава може би само Бетовен е можел да докосне. Лиричните части са по-лирични от Шопен, тъмните – по-мрачни от Малер, а тържествените – по-тържествени от Брукнер. Това определено е една от най-великите симфонии, писани някога.

И с нея Караян като че се справя най-добре. Горното видео всъщност е един от най-добрите записи, които някога съм слушал. Препоръчвам обаче да чуете и интерпретацията на Бърнард Хайтинк, ама това да не ви изненадва, щото аз него винаги си го препоръчвам .

Между другото, Чайковски насмалко да посвети най-великата си симфония на любовника си (който всъщност му е и племенник) Владимир Лвович Давидов, обаче накрая му се ядосва и не му посвещава нищо. Цялата работа има връзка с едни поне двеста писма, останали неотговорени. Ето откъс от писмото му от 3 август 1893г.:

“In my last letter to Modest [брат му] I complain that you don’t want to know me, and now he is silent too, and all links with your crowd are completely broken. . . .

What makes me sad is that you take so little interest in me. Could it be that you are positively a hard egotist? However, forgive me, I won’t pester you again. The symphony which I was going to dedicate to you (not so sure that I shall now) is getting on. I am very pleased with the music but not entirely satisfied with the instrumentation. It does not come out as I hoped it would. It will be quite conventional and no surprise if this symphony is abused and unappreciated – that has happened before. But I definitely find it my very best, and in particular the most sincere of all my compositions. I love it as I have never loved any of my musical children.”…

Премиерата е дирижирана от композитора на 18 ноември 1893г., 9 дни преди съмнителната му смърт.

 

8. Piano Sonata No. 23 “Appassionata” – Ludwig van Beethoven

Ако не сте чували сонатата досега, не пускайте видеото по-долу! Сериозно, намерете друго изпълнение, задължително с друг пианист и чуйте първо него, после се върнете и чуйте това.

Глен Гулд беше пълно куку човечецът. Ама пълно! Това, естествено, не му пречи да е един от великите гении зад клавишите за миналия век, но че беше ненормален – беше. Искате доказателство – ами откъде да започна – дали оттам, че абсолютно всеки път, когато сядал зад пианото (концерт или запис), настоявал да седи на стола, който баща му бил направил когато бил малък. А тоя стол да не ви казвам на какво беше заприличал…

Веднъж един акордьор насмалко да се беше оказал със присъда от съдебно дело задето взел, че потупал човека по рамото. Тази “гавра” костваше няколко седмици пълна невъзможност на Гулд да свири каквото и да е и през това врете той сериозно е обмислял да заведе дело за нанесени морални щети върху личността. Но любимата ми негова странност е припяването му по време на изпълнение. Наречете го подсъзнателен тик или не знам какво, но човекът физически не можеше да свири на пиано без да си припява мелодията с уста. Туй било следствие от майка му, която го карала да пее, докато свири (вероятно някаква форма на упрацнение по солфеж). Можем само да си представяме колко главоболия е донесло това на тонрежисьорите, които някак си е трябвало да изтрият този нежелан “ефект” от крайния запис. Неуспешните им опити могат да се чуят в изпълнението му на “Голдбергови вариации” на Бах от 1982-а.

Въпроса тук е, че човекът изключително мразел въпросната соната. Ама мразел я, та я ненавиждал. Горното видео е откровената му гавра с нея, която препоръчвам да се слуша само ако вече сте запознати из основи с по… нормалната интерпретация примерно на Вилхелм Кемпф. Първият път като го чух това по-горе и се потроших да се смея особено като пусна оня dancy tune от 1:16.

Но стига толкова за Гоулд, нека поприказваме за Бетовен. Сега, това че съм сложил Апасионатата, иде само да ви подскаже, че смятам всички 32 сонати монументално постижение, надхвърлящо почти всичко, правено в музиката (and btw they are quite the bitches to play). Ако ви трябва малко побутване, за да се престрашите да влезете в дебрите на Бетовеновите сонати, винаги можете да си пуснете Лунната или Патетичната ама въпроса е да не спрете с тях.

 

7. Der Ring des Nibelungen – Richard Wagner

Много хора (ама наистина много) смятат оперния цикъл “Пръстенът на нибелунгите” за най-великото произведение на изкуството. Е, очевидно аз не съм от тях. Обаче, също толкова очевидно, го смятам за едно от тях. Сега, да не ви надъхам много и да тръгнете да го търсите по тракерите. За да изгледаш Пръстена се изисква определена доза… себеотрицание. Защото това е не една, а цикъл от четири епически опери, които общо ще ви отнемат около 15 часа (зависи от диригента). Тъй че си отделете време, заредете се с решителност и ги изгледайте (и после ми се обадете ).  Ако го направите, ще можете да се похвалите, че сте надзърнали в съкровищницата, от която буквално всяко музикално произведение след нея, граби.

Едно от най-важните постижения на Вагнер (да, същият идиот, които мразел евреите и пишел тъпи съчинения и гениални опери) е изобретяването на техниката на лайтмотива – мелодична фраза, с която се олицетворява определен герой от драматичното действие. Няма да е пресилено да кажем, че благодарение на него Джон Уилямс (и всеки друг, занимаващ се с филмова музика) днес има хляб на масата.

“Пръстенът” на Вагнер (а защо не и на Толкин) е цял космос. И естествено, е нужно време да се храносмеле. Успеете ли обаче, гарантирам преживяване, за което не сте си и мечтали. Струва си да опитате.

Препоръчвам да потърсите версията на (познайте кого) Бърнард Хайтинк с Концертгебао, а ако изнамерите и някое прашно съкровище на Артуро Тосканини, да се обадите, чухте ли!

7-ото място също така е за всички опери, които не успях да побера в топ10, но го заслужават.  “Дон Жуан” на Моцарт, ”Фиделио” на Бетовен, “Кармен” на Бизе и горе-долу всичко на Пучини, Верди и Щраус.

 

6. Goldberg Variations – J. S. Bach

Ах… Нали знаете за онази лирична и тъжна и същевременно божествено красива музика, така характерна за романтизма? Е, Бах успява да изкара шедьовър, който да е със същият заряд като композиция на Бетовен, 100 години преди епохата на Романтизма. Арията от Голдберговите му вариации е най-красивата тъжна музика за пиано, която аз лично някога съм чувал, а първата вариация (веднага след нея – 2:00) – най-еуфоричното и бликащо от щастие нещо. Веднага разбираш, че става въпрос за нещо изключително.

Помните ли оня перко Гулд, за който ви говорех преди малко. Е, той е виновникът ние днес дори да знаем какво е това Голдбергови вариации. Преди, те изобщо не са били част от стандартния пиано репертоар и дори са били вземани за “езотерични” (whatever the fuck that means) и “нелепи” главно заради странното и неудобно кръстосване на ръцете в няколко от тях. Гоулд обаче, все още никому непознат младок, пълен със страст към Бах, решава дебютът му на диск да са точно Голдберговите вариации. Представете си очудването на музикалния свят, когато изведнъж зазвучава красивата ария и часът чист гений след нея. Буквално за една нощ канадският пианист става световно известен, а дискът – един от най-продаваните за всички врмена (цифри от рода на 100 000 копия са повече от смайващи за класическия жанр). Записът от 1955 става легендарен и въпреки че  Гулд прави нов през 1982 (там където си подсвирва…) който е смятан от критиката за по-добър, аз си обичам ранният, пълен със сурова енергия и желание да се докажеш.

Въпреки че много пианисти са си казали думата, Гоулд все още се смята за дефинитивен и ви го препоръвам напълно.

TO BE CONTINUED

Filed under: Музика Tagged: бах, бетовен, вагнер, дебюси, класическа музика, топ10, чайковски

Прочетете още »

И да, туко що се сетих, че съм забравил да публикувам новия трейлър на The Amazing Spider-Man, което е страховит пропуск, понеже трейлъра е… ЕПИЧЕН!

По последни данни, Невероятният Спайдър-мен идва по кината в БГ на 13.07.2012 г.

Легендарният комикс The Avengers печели култовия си статус още през 1963 година, когато е публикуван за пръв път. Амбициозният режисьорски проект на Джос Уидън е тиктакаща бомба за феновете – събрани са накуп всички най-популярни супергерои на Марвел Студио. В А-отбора влизат емблематичните – Железния нечовек Робърт Дауни, наследилият Непобедимия Хълк от Ед Нортън – Марк Ръфало, Тор – Богът на гръмотевиците, Капитан Америка, Ястребовото око – Джереми Рънър и, разбира се, Скарлет Йохансон, пардон, Черната вдовица. Техен селекционер е Самюъл Джаксън – CEO на международната агенция за съхраняване на мира, ака. S.H.I.E.L.D. Противник е не кой да е, а Локи- меркантилно и коварно, дърпащо конците на цял агентурен апарат същество, нагло присвоило си в залог светлото бъдеще на света. С невъоръжено око се забелязват още Гуинет Полтроу, Стелан Скарсгаард и Пол Бетани. Като цяло героите са разработени пълнокръвни и внушават правдоподобност, и предлагат лесно отмъщение за скуката с Транформърс. <iframe frameborder="0" height="335" src="http://www.youtube.com/embed/eOrNdBpGMv8" width="600"></iframe> 7/10

Weekend оставя чувство, че си присъствал на нещо лично и напрегнато, сякаш разказано с абсолютно доверие от близък приятел. Изображения, които се запаметяват в съзнанието, герои и диалози, правдоподобни и искрени, които рядко една фиктивна история постига. Weekend изкристализира в реализми и стряскащи натуралистични постижения за филмова драма, която излиза от всякакъв контекст, за да се случи тук и сега.

Среща в дискотеката, обречена връзка, една безкрайна нощ и два различни характера. Героите са двама мъже, дебют за Tom Cullen и Chris New в пълнометражното кино, които постигат хипнотизираща искреност в актьорското си откровение. Нощта, която обещава никога да не свърши, всъщност пада сразена от едно сутрешно „сбогом”, придружено от категорични откровения за връзките и любовта. Оттам нататък настроенията във филма стават все по-остри и болезнени с приближаването на края. Действието се развива в 48 часа в сублимна интимна атмосфера и силни диалози, чрез които героите оживяват в стряскаща плътност. Адмирации заслужават не само две от най-добрите актьорски изпълнения за отминалата година, но и режисьорът на лентата – Andrew Haigh (работил преди като монтажист на филми на Ридли Скот), чиято работа съумява да изгради тази своеобразна интензивност от една съвсем обикновена история. Филмът е масивен в емоцията на съпреживяването герой-зрител и оттам идва най-зрялото му качество – да прави синтез на обикновеното, като го разказва точно и правилно, без да подхлъзва със сценарийни обрати – простотата тук е виртуозно майсторство, което дефинира една стерилна правдоподобна атмосфера без излишъци и чужди за зрителя проявления.

Британската лента засяга темите за нуждата на всеки да бъде обичан и желан, за откриването на партньор и последиците от първичните ни желания – любовта тук е по-скоро потенциално развитие на сюжета, защото историята залага на директната интимност като изразно средство да дефинира тази възможна последица. Сексуалните сцени говорят сами по себе си – деликатност и липса на цинизъм характеризират първичната близост, която става двигател на филма. Двамата герои вървят от желанието и нуждата към невъзможността това, което имат да прерастне в една здрава връзка.  В момента, в който са заедно, те се отдават на това, което имат в пулсираща близост и дихание, и нищо друго няма значение.

Weekend успява да защити позицията си, че това не е точно любовна история, а история за пориви и търсене, за нуждата от топлина и интимност, за това как моментното желание преобръща живота ти. Разрезът между двамата герои е остър и категоричен, но нито единият няма да промени светогледа си. Начините на поведение на героите са аргументирани от социалния и личния им светоглед, а органиката на диалозите е впечатляваща що се отнася до търсенето на решение. Не защото такова не съществува, а защото в този момент то изглежда далече от щастливия край. Филмът развива и идеи за социалния контекст и обществените реакции към хората с различна сексуална ориентация, което допринася за сложността на ситуацията.

Лентата анализира вътрешните търсения на двама мъже, които дори не могат да израстнат,  защото нямат време, тяхната уязвимост и оценка на реалността, сблъсъка на позиции в контраст с нуждата им от близост. Игра на условности и себеотдаване на егоцентризъм, който, уви, никога не е достатъчен, за да докаже правотата ти. По този начин Weekend прави сурова дисекция на резултата от сблъсъка на две противоположности, чиито аргументи просто изчезват пред възможността да споделят интимност. Деликатно и красиво, самодостатъчно, обезсмислящо всичко останало… докато не стане дума за очаквания и сериозни намерения.

 

На 14 май се навършват 14 години от смъртта на легендарния Франк Синатра – най-популярният американски певец на XX век, превърнал се и в символ на златната ера на Холивуд.  Целият текст за живота на звездната двойка и техните ...

Прочетете още »

Красотата и духовността на френското игрално кино нерядко се свързва именно с неговия отявлен и забележим поглед върху човешкия контакт, оставащ запомнен и създаващ ярки впечатления у зрителя. В тази насока насочва емоционалния си заряд и френската лента The Intouchables на режисьорите Оливие Накаш и Ерик Толедано.

Без излишен шум и суета, четвъртата пълнометражна работа на режисьорския тандем без проблем съумя да се превърне в един от най-бележитите и обичани от зрителя представители на модерното френско кино. Обявеният за „културен феномен” във Франция филм успя да достигне до сърцата на публиката със своята хуманност, чар, ведрост и с една красива смес на емоции, вариращи между крайностите на тъга и щастие; един микс, който възхвалява живота в своята суровост, но и в своята нежност и доброта.

The Intouchables разказва инспирирания на реална история сюжет за срещата и зародилото се приятелство между парализиран заможен французин и момче от крайните квартали. Сценарият на Накаш и Толедано развива плавно и „сглобява” отношенията между двамата герои, всеки един от тях поглъщащ от енергията на другия, променяйки светогледа си, възвръщайки вярата си за живот, надеждата си за щастие, научаване на смирение и една идея в повече доброта и положителна нагласа. Филмът е една съвременна приказка за история, в която са оставени настрана излишното мелодраматизиране и неистов стремеж към изстрадване на битийната драма на героите, а по-скоро се опитва да внесе ведър поглед и слънчев лъч към онова, което може да донесе една случайна среща. Онзи момент, когато спонтанно се пресекат пътищата на два противоположни свята, нетипични и изключващи се един друг, но все пак откриващи своите допирни точки. И макар всичко това да звучи на пръв поглед до болка познато и с лекота подтиква към заключения, клонящи към заклеймяване за „поредното клише по действителен случай”, то The Intouchables успява да избяга и да стъпи в страни от тази рамка с елементи, заработващи като едно цяло. Лекотата и непринудеността на актьорската игра от страна на Франсоа Клюзе и Омар Си; приятната и ненатрапчиво капризна режисура и най-вече хуморът, в изключително добър примес с драматичното, образуват един достатъчно богат и деликатно изпипан на впечатления филм.

Като двигателната сила в лентата се откроява чистото човешко търсене на искрено и неподправено отношение, а не лицемерното и съдържащо в себе си унизителен заряд състрадание. Именно това подтиква Филип да свърже живота си с човек, изглеждащ почти иронично на фона на реалността, в която героят е живял до преди това. Но независимо от различията, които изглеждат повече от красноречиви в очите на околните, Филип открива в лицето на Дрис семплата, но изпълнената с духовна енергия идея за приятел, готов да се впусне и да допринесе за сладката лудост на желанието за пълноценен живот. В образа на Дрис се откроява човекът, чиито свободни от снобизъм мисли и действия връщат смеха и яркия живец в едно осъдено на статичност съществуване.

Заслугата за огромния успех на френската лента пада и върху плещите на актьорското дуо Клюзе и Си, които успяват по автентичен и изразителен начин да изградят плътността на персонажите си. Задача, която може да бъде изключително трудно постижима, когато трябва да се цели едно характерно до известна степен следване и стремеж за улавяне на интимната същност и индивидуалност на действително лице. Играта на Омар Си му донася и достойното признание за най-добър актьор за изминалата година на церемонията на наградите César. Химията на екрана между Клюзе и Си успява да разгърне добронамерената, обогатена с приятен хумор история, превръщайки я в нещо много повече от това да бъде поредната житейска драма.

The Intouchables е филм, който изглежда сякаш освободен от претенцията да бъде одобрен и възторжено приет от всички. Но въпреки това точно това са реакциите, които събира в своя полза. Една приятна, бодра, напълно човечна история за това как обединяването не само на уязвимостта, но и надеждите и духовитостта на двама души може да ги превърне в нещо истинско и недосегаемо за разрушаване.

<iframe frameborder="0" height="360px" src="http://www.kickstarter.com/projects/37503939/between-earth-and-sky/widget/video.html" width="480px"></iframe>
"Между Земята и Небето" е проект за документален филм, който се финансира изцяло от зрители в платформата Kickstarter. Моята приятелка Мария се нуждае от 6000 долара, за да започне да снима историята на едно индианско семейство от племето Омаха. Вече е събрала 5300 долара и ако до три дни добави още 700, снимките тръгват.

До момента са я подкрепили повече от 100 човека. ако ти е на сърце можеш да я подкрепиш и ти на следния линк.

Ако си позволя лека перифраза: кинтите са временни, изкуството е вечно!

Има още само три дни, така че побързай!

Разпространявай доброто слово, ако желаеш!

Update: 11.05.2012 г. Мария успя да събере 6 097 долара. Няколко човека дойдоха и от тук, за което съм ви много благодарен. Kickstarter е бъдещето!

Проектът „Отмъстителите” едва ли има нужда от представяне – безпрецедентен и амбициозен кино-експеримент, самоизградил се в продължение на четири години с няколко самостоятелни филма, чиито герои сега са извадени от натуралния си хабитат и събрани по едно и също време, на едно и също място, за да… отмъщават. През последните лета всички бяхме принудени да се запознаем с origin историите на членовете му – г-н Старк, капитан Роджърс, пресвети Тор, зеленото човече Хълк и останалите прошляци – да съпреживеем инфантилните им драми и да съчувствуваме над несподелените им любови, в някои случаи и по два пъти. Дори да е имало земляни, незапознати с битието на тези хелоуниски травестити, кампанията на MARVEL & Disney се погрижи те да намалеят само до пациентите в кома. След пет заглавия, в които любимите комиксови циркаджии се оправяха на самотек, сега идва неизбежната “среща на випуска” – ултимативното събирателно, обединяващо някои от най-известните персонажи, излезли изпод възрастния флумастер на Стан Лий и тази среща е пълен провал.

Усещам, че настъпвам нечий мазол, затова нека перифразирам и го кажа по-нежно. „Отмъстителите” не е пълен провал, защото провалът предполага, че някой се е опитвал да го направи както трябва. Провалът предполага някакво старание. Не, „Отмъстителите” е много по-зле от обикновения провал. „Отмъстителите” е безметежно и стъписващо нищо. Той не е самостоятелен филм, понеже се корени на други такива и реално не казва нищо различно или ново. Неговата история е вече разказана, героите му са отдавна установени, а зрелището му не е нищо повече от expansion pack на „Трансформърс”. В него не се случва нищо. Да, да, сценарият е скалъпен така, че да не усетите как цялото действие прескача от сцена в сцена, без ясен двигател или логика. Дори може да се заблудите, че някъде в тинята на тези 140 минути има и късче смисъл, но това са възприятията на сетива, притъпени от хаотична режисура и калпаво 3-D, така че не им се доверявайте. Истината е, че „Отмъстителите” е съвкупност от няколко встъпителни сцени и една финална битка, а останалите 100 минути са просто пълнеж за губене на време и повярвайте – времето Ви ще бъде погубено, защото тези сто минути се движат по-бавно и от Стивън Хокинг с повредена количка.

Дали бях ясен? „Отмъстителите” е безобразно творение на мързеливи хора, явно решили, че след като публиката вече е запозната със супергероите, няма нужда да се задълбава в излишни неща като story arc и character development, а е по-добре да се премине направо към интересната част. Проблемът е, че докато т.нар. „интересна” част настъпи, пипето на нормалния зрител вече е непоправимо атрофирало. Е, има там разни експлозии, избухващи коли, летящи аероплани и небесни портали, от които извират дяволи, но… къде ги няма в днешно време? Струваше ли си хората да чакат толкова за нещо, което прилича на снимано от Майкъл Бей в студентските му години? Имаше ли нужда всички тези герои да бъдат събирани, заради една половинчасова битка, която на моменти е толкова зле хореографирана, че „добрите” се разпознават в общото меле, само защото приличат на авангарда на gay pride парад? Трябваше ли целият този калейдоскоп от кич и цигания да е в пост-конвертирано 3-D, за да може ако не ни заболи главата от простотията вътре, да ни заболи от гледката? Очевидно, но по-скоро очевадно, да.

„Отмъстителите” имаше потенциал, грижливо култивиран с години и готов да го превърне в едно от най-добрите, оригинални и неповторими неща на комиксовото кино. Това, при условие, че го беше контролирал някой с всичкия си. За нещастие, тук говорим за Джос Уидън – путьото, направил милиони с „Бъфи”, „Ангел” и останалите TV циреи, предназначени за момченца, които все още не са сигурни защо толкова желаят ануса на ближния си. Уидън може и да става за сценарист на ситкоми, но досегът му с „Отмъстителите” не трябваше да преминава нивото на хартията, понеже в тялото му няма нито една режисьорска клетка и това го знае всеки гледал измъчения сопол „Серенити”. Не мога да проумея защо Disney /които купиха MARVEL още преди три години/ са доверили пълна свобода на този смирен нърд, без собствен стил и визуални идеи, вместо да забият могъщата си финансова инжекция в творческия кокал на някой, чиито опит с термина „блокбъстър” не идва от посещенията му във видеотеката със същото име. За справка – „Железният човек” и „Тор” бяха режисирани от актьори и пак бяха по-добре заснети.

Отново повтарям, че Уидън не е лош като сценарист – диалогът му има своите хитри моменти, и настоящото заглавие съдържа някои запомнящи се лафове. Но да дадеш $220 милиона на Уидън е същото, като да дадеш 20 лева на съседското олигофренче, защото и при двата случая реципиентът ще си избърше задника с тях. Първата половина на „Отмъстителите” е изнервящо мудна, суха и с нестабилен пейсинг, на моменти дори плашещо евтина, а в сцените има по-малко живинка и от тази в интериора на крипта. Крехките ми надежди, че накрая нещата ще се оправят бидеха спукани като мозъчна аневризма. Втората половина /демек, по-интересната/ е безогледна канонада от стрелби, експлозии и хвърчащи зелени торсове, толкова елементарна, че даже туземец от Нова Гвинея или по-зле – режисьорът на „Номер 1000” – можеше да превърне в най-запомнящия се set piece на лято 2012-та. На нас обаче ни се е паднал Уидън. Личи си, че майка му много е пърдяла по време на бременността си, защото сега черепът му е пълен само с отходни газове. Пичът е зациклил на „трансформаторски” режим, а както добре знаем след „Бойни кораби” – човек без Бей във фамилията не бива да изпада в този режим.

Както и да е, плюенето по Уидън няма да промени нищо, а и той не е толкова важен, че да си протривам върховете на пръстите по клавиатурата. Вместо това, ще премина направо към сюжета на „Отмъстителите”, който е по-липсващ и от изгубено край виетнамски ресторант куче, но с тази разлика, че на някой би му пукало за кучето. В общи линии, супер секретната организация Щ.И.Т се опитва да скрие свещения артефакт Тесеракт /изигран от кубчето на „Хелрейзър”/, когато по неволя отваря червеева дупка, но оттам не изкачат червеи, а скандинавското божество Локи от астралния мегаполис Асгард. Локи все още е обиден на батко си Тор, че е носител на всичко, което той няма – руса коса и мускули – поради което решава да избие комплексите си, избивайки населението на Земята.

Локи отмъква Тесеракта, а за да го върнат са повикани т.нар. Отмъстители – Стив Роджърс а.к.а. Капитан САЩ; Тони Старк а.к.а. Тенекиения човек; Наташа Романоф а.к.а. Черната вдовица; Брус Банер а.к.а бай Хълю /той няма да Ви хареса, ако е ядосан, но на мен не ми харесва по принцип, освен ако не е режисиран от Анг Лий/; Тор а.к.а. Тор и Ник Фюри, който а.к.а. най-много от всички. Те са последната надежда на човечеството и по думите на Старк – ако не могат да спасят Земята, то поне ще отмъстят за нея. /оптимистично, нали?/ Първите 40 минути могат да се опишат с една дума – “assemble”. Останалите 40 са изпълнени с вътрешни борби между главните действащи лица, еготата на които не могат да понесат присъствието на други супергерои в същия кадър и периодично трябва да се конфронтират. Имаме около половин час, в който Железния човечец и Кап. Америка поправят някакъв хувъркрафт и после идва финалното меле, което също отнема около половин час. Следва хепиенд, финални надписи и „скрити” сцени след тях. Пито-платено-повърнато.

Всеки от героите получава своите 15 минути слава, макар че честно казано – поотделно ми харесваха повече. Тони Старк е същото нарцистично и арогантно милионерче, което раздава хумористични лафове с лекотата, с която раздава автографи. Тор продължава да е достолепният гръмовержец със самонасочващо се чукче за пържоли. Стив Роджърс все още е анаболеният U.S of A солджър, а Брус Банер отново е безгръбначно в човешката си форма, което е иронично, защото основната му функция в не-човешката си форма е да кърши чуждите гръбнаци. За Черната вдовица и Хоукай не може да се каже много, тъй като те, горките, все още си нямат самостоятелни фрачайзи, а и суперуменията им изобщо не са толкова „супер” – Хоукай е просто зодия „стрелец” /Катнис Евърдийн ще му спука гъза/, а Черната вдовица може да прави… какво? Да бяга бързо, да срича на руски, да изглежда добре в латексов костюм… какво, по дяволите, може да прави тя, което не може да прави махленскта курва?

Актьорите се подуват от старание, за да не изглеждат нелепо в ролите си и някои дори успяват. Тони Старк е Робърт Дауни Мл. и имам предвид това буквално – те двамата са една и съща личност. Ако обърнете внимание на интервютата с Дауни Мл. по време на авенджърските пресконференции в Москва и Лондон бързо ще разберете, че бившият наркоман изобщо не е излизал от образа си на богат лигльо със самочувствие на стендъп комик. За щастие, това амплоа му се лепи като трипер на загорял тираджия, така че той поне не дразни. Крис Хемсуърт от друга страна продължава да играе като горски лесничей, което /може би?/ е причината да бъде избран за дърваря в „Снежанка и ловеца”. Младежът вече придоби име в Холивуд и даже успя да внедри брат си някъде в Окръг 12, така че най-малкото, което можеше да направи, бе да отиде на уроци по актьорско майсторство, вместо да бие чекии върху голите снимки на Скарлет Йохансон. Като казах “големи цици”, е време да обърна внимание и на самотната жена в отбора. Йохансон по принцип не е от най-кадърните рожби на Холивуд, но не споря, че момичето има някакви наченки на талант. Тук обаче г-ца Скарлет не успява да го покаже и примирена, че единствената цел на участието й е да води комиксовите фенбойчета до преждевременна еякулация, използва всяка сцена, за да пъчи масивната си гръд и да притваря устата си в нацупено „О”, сякаш всеки миг ще направи фелацио на Хълк.

Както виждате, MARVEL има богата колекция от уроди за продълженията

Хълк пък е единственият от екипа, който за три филма бе изгиран от три различни актьора, без реална причина, защото още първият се справи отлично. Сигурно ще прозвучи богохулствено за феновете на зеленясалия трол, но Ерик Бана беше най-правилният избор за ролята, преди Едуард Нортън да я превърне в посмешище. Актуалният Марк Ръфало от своя страна изговаря репликите с върховна сила на волята и не излъчва никаква емоция, въпреки че би трябвало да е „много ядосан” през цялото време. За щастие, д-р Джекил не успява да възпре своя м-р Хайд и точно бай Хълю е отговорен за някои от най-зрелищните money shot-а в „Отмъстителите”. В същото време, директорът на Щ.И.Т. Никълъс Фюри е портретиран от Самуил „Мадафака” Джаксън, който отдавна е див фен на комиксите и затова е приел ролята с желание. Играта му е по-праволинейна и от ЖП релса, а най-голямото му предизвикателство е, че филмът е с PG-13 рейтинг и Джаксън няма възможност да псува на воля. Останалите не са толкова колоритни – Крис Евънс изглежда най-естествен като храбрия оловен войник в небрано лозе, а Том Хиделстън все още си мисли, че ако много силно се напъне да имитира Магнито, някой ще му даде грамота.

Грешката на „Отмъстителите” е, че иска да генерира сериозност и дълбочина на персонажите си, но няма достатъчно време да развие всеки от тях. Естествено, те вече би трябвало да са развити, но въпреки това изглеждат недообработени, което прави драмата им супер изкуствена. /особено душевните терзания на Банър, които отегчават и самия него, понеже на моменти изглеждаше, че ще заспи по средата на диалога/ Новите герои като агент Мария Хил също не помагат, а празнословят и допринасят за ненужно дългото времетраене. Друго, което ме изнерви бяха константните алогизми, като например това, че в първата половина Хоукай е зомбиран и служи като пионка на Локи, убивайки невинни цивилни, но накрая се връща към Светлината и зрителите трябва да му симпатизират, сякаш нищо не се е случило. /?!?/ Стори ми се крайно двусмислено и това, че единственият от добрите, който гушна букета, бе най-големият почитател на Отмъстителите – агент Колсън. Не знам какво послание иска да прати на публиката си Джос, но от видяното излиза, че според него фенбойщината води до скоропостижна смърт.

Силата на „Отмъстителите” е в специалните му ефекти, дело на мастърите от ILM и Weta Digital. Повечето са с рязко похабен потенциал, благодарение на визуално скопения Уидън и само сцената по време на нюйоркската инвазия, където камерата прескача от герой на герой в реално време става за нещо – не че е кой знае какво, но на фона на останалото си е постижение. Иначе, ако не сте твърде претенциозни, може да откриете и други сполучливи eye candy-та /не броя извивките по тялото на Скарлет Йохансон/, но те са по-малко и от кичурите коса по скалпа на облъчен с радиация. Музиката е дело на Алън Силвестри, който не направи нищо особено в „Капитан Америка”, а сега е направил дори по-малко, доказвайки че някои композитори блестят, само когато работят с Робърт Земекис.

Множество „обективни” ревюисти побързаха да се разкудкудякат, че това е най-великият комиксов филм на всички времена, своеобразен шедьовър, най-епичното нещо, което са гледали и т.н. кртенизми. Няма такива работи, скъпи деца. „Отмъстителите” е болезнено средняшки и това е най-доброто нещо, което мога да кажа за него. Той е правен без въображение, без желание, наготово и във вече изградена вселена. Той е средство за печелене на пари, без собствена идентичност или принос към изкуството. Заснет е накриво, всичко в него крещи „посредственост”, а основната му задача е да showcase-ва менажерията на MARVEL и да образува усмивки по акнеещите детски лица. Това е всичко. Не, извинявам се, това не е всичко. Това е само началото.

“Отмъстителите” се превърна във филма с най-доходоносен откриващ уикенд в историята на седмото изкуство, с над $207 милиона приходи за три дни в САЩ, с което счупи вълшебната пръчка на предишния първенец „Хари Потър 7.2” и демонстративно му я навря в задника. Това е безпрекословен рекорд, каращ ме да се притеснявам за интелектуалното бъдеще на човешката цивилизация, защото щом фекален залп като „Отмъстителите” може да постигне подобен фурор, то аз предпочитам да стана секс-роб на следващите извънземни, които ни атакуват. Успехът накара Disney да се ухилят до уши /защото приходите на „Отмъстителите” от дебютните прожекции са точно толкова, колкото компанията загуби с „Джон Картър”/ и да обявят подготовката на „Железния човек 3” и „Тор 2” догодина, както и „Капитан Америка 2” през 2014, предхождащи задължителния сикуъл, а после трикуъл и четворкуъл на „Отмъстителите”. С една дума, почвайте да наваксвате с комиксите, защото бъдещето на летните блокбъстъри вече принадлежи на конкурентните гиганти MARVEL и DC Comics.

Стига толкова локуми. Мога да изпиша още сума ти страници за тая помия и пак няма да има файда, защото „Отмъстителите” е critic proof и фенбазата му се състои от невръстни мушмороци, чиято мечта е да станат силни като Капитан Америка или умни като Тони Старк, но по-вероятно ще станат тъпи като Хълк или педерасти като Хълк Хоган. „Отмъстителите” е яркото докзателство, че отделните части не правят по-добро цяло и се нарежда най-долу в йерархията на Щ.И.Т /shit?/ заглавията, като само вторият „Железен човек” е по-слаб от него. Всички останали /да, казах всички, дори недоразумението „Невероятният Хълк”/ са по-добри. Ако и Вие искате да усетите вредното влияние на филма, може да си спестите гледането – просто вземете банкнота от 12 лева и я подайте на някой клошар, но точно преди кирливите му пръсти я докопат, я скъсайте на парчета пред очите му. Ето до такива последици водят „Отмъстителите” – загуба на пари, погнуса, разочарование и раздразнение.

3.7/10

<noscript>Take Our Poll</noscript>

Прочетете още »

Прочетете още »

Информация за предстоящата премиера на  „Dark Shadows”, от Alexandra Group

  Режисьорът Тим Бъртън пренася култовата класическа поредица Тъмни сенки на голям екран в готическа комедия с участието на звездите Джони Деп, Мишел Пфайфър и Хелена Бонам Картър. През 1752 г. Джошуа и Наоми Колинс заедно с невръстния си син Барнабас отплават от Ливърпул, Англия, за да започнат нов живот в Америка. Но дори океанът не може да отмие тайнственото проклятие, което тегне над семейството им. Две десетилетия по-късно светът е в краката на Барнабас (Джони Деп) – или поне градчето Колинспорт, щата Мейн. Собственикът на имението Колинууд е богат и влиятелен плейбой в разцвета на силите си, който допуска гибелната грешка да разбие сърцето на Анджелика Бушард (Ева Грийн). Вещицата (в пълния смисъл на думата) Анджелика го обрича на съдба, по-лоша от смъртта: тя го превръща във вампир и го погребва жив. Два века по-късно Барнабас е освободен от своя гроб и се връща в доста променения свят на 1972 година. Той пристига в Колинууд и открива, че от някогашното величествено имение са останали само руини, населявани от жалките останки на фамилията Колинс, всеки от които крие своите мрачни тайни. Главата на семейството, Елизабет Колинс Стодард, (Мишел Пфайфър) се обръща за помощ към психиатърката д-р Джулия Хофман (Хелена Бонам Картър), за да й помогне да преодолее своите тревоги. В имението са отседнали нейният брат и пройдоха Роджър Колинс (Джони Лий Милър); непокорната й дъщеря тинейджърка Каролин Стодард (Клоуи Морец) и преждевременно развитият за възрастта си 10-годишен син на Роджър, Дейвид Колинс (Гъливер МакГрат). Мистерията се простира отвъд фамилията в лицето на пазача Уили Лумис (Джаки Ърл Хейли) и новата бавачка на Дейвид, Виктория Уинтърс (Бела Хийткот).

За продукцията

Когато бил малко момче, актьорът Джони Деп се прибирал на бегом от училище, за да е сигурен, че няма да изпусне любимото си телевизионно шоу Тъмни сенки, за да проследи какво се случва с необикновените подвизи на загадъчния вампир Барнабас Колинс. „Мисля, че ме бяха заснели на пет-шест годиншна възраст как позирам с плакат на Барнабас Колинс, - припимня си актьорът. – Обожавах го. Тичах до вкъщи, за да се прибера преди 15:30 ч. и да гледам това чудато и приказно вампирско шоу. Готическата сапунена опера включваше вампири, върколаци, пътешествия във времето и още куп подобни щури неща. Излъчваха го по средата на следобеда, точно след Всички мои деца или General Hospital.” Няколко дестилетия по-късно същото това момче е сред най-известните кинозвезди от актьорската гилдия на Холивуд и близък приятел и сродна душа на режисьорът Тим Бъртън. Двамата са заедно на снимачната площадка на Суини Тод през 2007 г., където по време на непринуден разговор Деп предлага да направят заедно вампирски филм. „Идеята ми се роди преди да наизлезат Здрач и останалите филми, - отбелязва той. – Попитах Тим: “Помниш ли Тъмни сенки?” Оказа се, че той си спомня сериала не по-зле от мен и реши, че е страхотна идея заедно да направим филм. Така от дума на дума се озовах на тази изумителна снимачна площадка. За мен това е една истинска сбъдната мечта.” Декорите, изградени в Пайнууд Студиос в полите на Лондон са наистина великолепни и притежават поразителна атмосфера, напомняща за сериала, неверотен размах и широта и изключителна оригиналност. Филмът бележи осмото съвместно сътрудничество на изключителния режисьор и творец Тим Бътртън, чийто последен проект бе Алиса в страната на чудесата по Луис Карол, също с участието на Джони Деп. Бъртън помни телевизионния сериал Тъмни сенки, по който е бил вманичаен като дете и е бил постоянен повод за разсейване от писането на домашни. „Обожавах тона на това шоу - разказва режисьорът по време на почивките от снимачния процес. – Музиката, оригиналните персонажи, акртьорския състав. На практика това бе една сапунена опера със свръхестестени елелемнти, което я правеше много по-различна от всичко излъчвано дотогава.“ Тъмни сенки се снима наживо и се излъчва всеки ден от 1966 до 1971 г. Обаянието на сериала се крие най-вече в образа на 200-годишния вампир Барнабас Колинс. У неговия пресонаж има толкова запомнящи се черти, – отбелязва Бъртън. – Странна прическа, тембърът, романтичният и донякъде шескпиров изказ. Но за мен това, което правеше този герой неповторим е че той е вампир по неволя, една много измъчена душа.” <iframe allowfullscreen="allowfullscreen" frameborder="0" height="437" src="http://www.youtube.com/embed/vGsQigE9HJA" width="600"></iframe> В съзнанието на Бъртън само и единствено Джони Деп би могъл да улови и пресъздаде противоречивостта, които излъчва Барнабас. Той вижда актьора „по-скоро като Лон Чейни или Борис Карлоф. Сериалът Тъмни сенки, - казва Тим Бъртън -  е бил важна част от неговото детството. Знам, че той се вълнува от тематиката и наистина иска да участва в този филм. Джони винаги влага 100% от себе си във всяка роля, затова и аз бях много развълнуван да видя крайния резултат.“ От самото начало тяхната цел е чрез своя филм със съвременно звучене да отдадат почит към сериала на Дан Къртис от детството им. Легендарният продуцент Ричард Д. Зейнък, за когото това е шести съвместен проект с Бъртън, е развълнуван от отношението на режисьора към света на Тъмни сенки. „В неговия тон има много хумор, много страст и съчувствие, и макар във филма да има кръв, това не би могло да се нарече типичен вампирски филм, - казва Зейнък. – Има много ексцентрични персонажи и голяма доза Бъртън. Вероятно сте го чували безброй пъти и винаги ви е звучало неискрено от устите на тези, които са го изричали, но в този филм има по нещо за всеки. Той има много емоционални моменти, има сърцераздирателна трагедия, любовна история, ужас и много неочакван хумор.” „Когато получих сценария, разбрах какво страхотно забавление предлага той, - добавя продуцентът и носител на Оскар^® Греъм Кинг. – заедно с магическата режисура от Тим Бъртън и невероятния актьорски състав. Тим отдава голяма почит към сериала, а ние всички знаем, че Мрачни сенки има многобройни фенове. Той направи филм, който е неповторим като сериала, но насочен към съвременния зрител. Тази задача освен голямо предизвикателство, се оказа много, много забавна.” Дейвид Кенеди, който е продуцент заедно със Зейнък, Кинг, Деп и Кристи Дембровски, е работил заедно с телевизионната икона Дан Къртис, създателят на сериала Мрачни сенки и е човекът, който пръв е представил на телевизонната публика чаровния главен герой вампир. „До преди да се появи Барнабас Колинс, по телевизята нямаше вампири, - разкрива Кенеди. - И едно от нещата, което направи Барнабас толкова различен и запомнящ се е, че на него не му харесва да бъде вампир, но той  знае, че е осъден да бъде такъв завинаги. Това го парви безкрайно симпатичен на публиката.” Едва 36-годинишният сценарист Сет Греъм – Смит е прекалено млад, разбира се, за да помни премирата на първото телевизионно шоу, но майка му се оказва голям фен, и му помага да направи проучване, преди да се заеме с работата си върху сценария за филма на Бъртън. „Около поредицата има мащабна фенска култура, затова исках преди да седна да пиша, да съм убеден, че правилно съм разбрал истроията и героите, - припомня си той. – Тъмни сенки е дързък готически сериал, който черпи истории директно от Едгар Алън По и ги превръща в сюжетни лиини на сапунена опера. Шоуто има излъчени 1200 епизода и разказва за вампири, върколаци, пътешествия във времето, пирати, смъртоносни схеми и още безброй неща. Това шоу е изпреварило времето си”. Историята започва през XVIII век в пристанищния град Колинспорт, Мейн, който е кръстен на фамилията Колинс, които се заселват там след пристигането си от Ливърпул, Англия и отварят консервна фабика. Те живеят в имението Колинууд – обширен, внушителнен дом с изглед към града. „Съдбата не би могла да бъде по-благосклонна към тях, - разказва Греъм-Смит. – Те са богати, притежават невероятно имение и разполагат с прислуга. Всичко се променя, когато млада жена на име Анджелик се влюбва в Барнабас. Но той е един егоцентричен женкар, който не знае, че Анджелик страшно се ядосва, когато чувствата й са отхвърлени.” Барнабас не е наясно и с факта, че Анджелик е вещица, която за да му отмъсти, унищожава любовта на живота му и го превръща във вампир. После го погребва жив в железен ковчег, където остава затворен 200 години. „Тим се питаше какво би станало, ако има ужасна битка между тях двамата. Всеки има сверъхестествени способности и готви отмъщение в продължение на 200 години.“ - припомня си Греъм-Смит. – През целия филм виждаме как напрежението между тях екскалира – във всяко едно отношение. Те изпитват истинска ненавист един към друг, все пак тя е погребала Барнабас за цели два века!” Ролята на Анджелик е изиграна от Ева Грийн, с която продуцентът Кинг е работил съвместно в телевизиония сериал Камелот. „Тя е нашият злодей, - казва Кинг. – Тя иска да има Барнабас на всяка цена и притежава силата да направи каквото пожелае. Според мен това е фантастична роля за Ева, в която тя да покаже колко е изключителна.” Когато се освобождава от затвора си в ковчега през 1972 г., Барнабас вижда един нов, променен свят, който е едновременно ужасяващ и вълнуващ. „Той е озовава в Колинспорт, но не открива нищо познато, - отбелязва сценаристът. –Със свито сърце вижда, че имението и фамилията му са западнали, а фабриката я няма.” Фамилията на Барнабас от 70-те години се състои от странни изумителни създания. Начело на матриархата е Елизабет Колинс, изиграна от Мишел Пфайфър, която също като Деп и Бъртън е дългогодишен фен на Мрачни сенки. „Пореди години работих с Мишел в Батман се завръща - тя бе Жената-котка. Между другото това е моя най-любим персонаж в творческата ми биография досега, - спомня си Бъртън. – От дълго време не се бяхме чували, когато тя ми се обади по телефона изненадващо и каза: „Разбрах, че си щял да правиш Тъмни сенки.“  Бях много щастлив, че тя реши да участва, защото е изключителен професионалист и човек.” Елизабет се обръща за помощ към психиатърката д-р Хофман (Хелена Бонам Картър), за да помогне на семейството й да преодолее многобройните си проблеми. В имението са отседнали братът на Елизабет, Роджър Колинс (Джони Лий Милър); неговият 10-годишен син Дейвид Колинс (Гъливер МакГрат), непокорната й дъщеря тинейджърка Каролин Стодард (Клоуи Грейс Морец), която се опитва да открие себе си. Загадъчните персонажи са и отвъд фамилията в лицето на пазача Уили Лумис (Джаки Ърл Хейли), новата бавачка на Дейвид, Виктория Уинтърс (Бела Хийткот) и легендата Кристофър Лий, който изпълнява ролята на рибар. „Сет по толкова блестящ начин е написал сценария, че човек дакато го чете, с лекота си представя кой актьор би бил идеален за дадена роля, - казва Зейнък. – Това е вероятно най-добрият акторски състав, с когото съм работил и съм сигурен, че Тим е на същото мнение. Актьорите са много различни един от друг,  много чудати и много привлекателни.” „Основната идея на нашата история е за това колко е важно семейството и че „кръвта вода не става“ . - споделя сценристът. – В кулмнационния момент цялата фамилия трябва да се защитава от полудялата вещица.” Във филмът също така участват няколко култови актьори от оригиналния телевизионен сериал, включително Джонатан Фрид (Бранабас Колинс), Лара Паркър (Анджелик), Катрин Лейт Скот и Дейвид Шелби (Куентин Колинс). „Разбира се за тях завръщането на снимачната площадка на Тъмни сенки имаше носталгична нотка, - казва Зейнък. – За нас това бе изключитлено преживяване, защото филмът до голяма степен е отдаване на почит към страхотната работа, която те са свършили с телевизионния сериал.” Греъм-Смит добавя: „Знаехме колко много отдадени фенове има сериалът. Когато снимаш филм като този, трябва да го направиш както трябва най-вече заради феновете.” В Пайнууд, където е заснета продукцията, екипът на Тъмни сенки построява шест площадки и пресъздава собствената си визия за рибарското селце в Мейн от 1972 г. Колинспорт е блестящ пример за истинска филмова магия – красиво пресътворена част от Америка, издигната в сърцето на Англия. Снимачната площадка на филма е изградена около миниатюрното езеро Падок край Пайнууд. Както обясня художникът на продукцията Рик Хайнрикс, създаването на декорите е отнело 22 седмици непрестанен труд на 300 работника, да за построят площадка с размери 120 на 90 метра около езерото. „Един от най-често задаваните въпроси често бе защо не сме заснели всичко с помощта на компютърна анимация?“ – споделя Хайнрикс. – Отговорът е, че когато има действителни обекти, сгради, лодки и коли, режисьорът и актьорите се чувстват на място. Може да се каже, че нашата снимачна плошадка е пример как се прави старомодното кино.” Отделните детайли са много ясно очертани в цялата продукция и това отговаря на въпроса защо създателите на филма избират да изградят от основи целия декор на Колинспорт вместо да търсят подходяща локация. „Има толкова много отличителни специфични неща, които искахме да бъдат част от нашето рибарско селище, - обяснява Хенрикс. – На пристанището има две малки работилници, където уловената морска храна се консервира, те представляват съперничеството между Колинс и Анджелик. На улицата се вижда барът „Синия кит“, киносалона, в който прожектират Портокал с часовников механизъм на Станли Кубрик , различни магазинчета, малък хотел. На доковете има кошове с омари и опънати рибарски мрежи, а във водата се люлеят пет рабарски корабчета. А когато трябва да се пригоди конкрена локация, се налага да се справим с много практически грижи – приливите, нощните снмки и така нататък. Всичко това наклони везните в посока сами да си изградим декорите, които са ни необходими.“ Самото имение Колинсууд също играе важна роля във филма и се променя с течение на действието. След като по време на предишния ни проект заснехме голяма част от снимките на зелен екран, за мен бе истинско удоволствие да  работия отново с декори. Така не се налагаше да обръщам внимание толкова на специалните ефекти, колкото на обкръжаващата среда. – споделя Бъртън. – Мисля че това помогна и на актьорите в опита им да представят правилния тон. Сред истинските декори на снимачната площадка можеш да видиш цветовете и да усетиш материите и много по-лесно да влезеш в образ.” Като художник с невероятно богат опит (носител на награда Оскар за Слийпи Холоу и две номинации) Хайнрикс признава със смях, че „Тъмни сенки е вероятно най-трудната задача, с която съм се заемал в професионалната ми кариера досега. За мой късмет разполагам с невериоятно талантлив екип, който свърши удивителна работа.”   Откакто за първи път вампирите се пренасят от фолклорните легенди на екрана, те не спират да бъдат притегателни образи за публииката. Това сценаристът Сет Греъм-Смит отдава на комбинацията от редица фактори. „Хората все пак са смъртни и всеки от няс до известна степен се бои от смърттта, - отбелязва той. - Вампирите са привлекателни на първо място, защото те нямат причина да се боят от смъртта, защото те живеят вечно. От друга страна самото ухапване и пиенето на кръв има почти сексуален  привкус – те взимат есенцията на живота. Затова според мен вампирите винаги са представени като много привлекателни. В нашия филм образа на Барнабас също е изключително атрактивен, голяма част от жените тук си падат по него, което е извор на голяма част от хумора в сценария.”