Последният филм на белгиеца Jaco Van Dormael е от онези, които те оставят с отворена уста заради цялата пищност и амбициозност, които носят в заряда си. Mr. Nobody обаче не впечатлява с изненадваща и неочаквана сценарийна случка, още по-малко и с търсене на реална и правдоподобна плътност, а точно обратното – лентата е смес от безпорядъчни и сбъркани теми, послания и идеи, оплетени във фрагментарна нишка, които ту намират мястото си в реалното, ту летят някъде в алтернативната вселена. Наред с това, филмът има своите екзистенциални закачки и неща от живота, които няма да видите във всяка втора лента – посланието, макар и подредбата на сцените, от които може би ще ви се завие свят, е достатъчно на идеята си, но като че ли, това, което му липсва, е цялостност и завършек. В един момент зрителят остава излъган, и колкото и да консумира храната, която фабулата оставя некатегорично, специално за него, то обяснение на нещата, освен една алтернативност, която всеки ще приеме по различен начин, разбира се, няма.
Mr. Nobody е филм за живота, екзистенцията, смисъла и най-вече за решенията, които взимаме – за житейските решения и тяхното различно проявление и изходна точка в съществуването ни като социални същества. Това е концепцията на лентата, която, ако беше изпълнена с една идея по-задълбочено и усърдно, би спечелила овациите ми. Но не – резултатите от реализацията стават все по-разочароващи с напредъка на сюжета и в един момент съжаляваш, че филм с толкова идея и амбиция, не успява да оправдае напълно творческата си уникалност и да развие докрая всеки един заложен мотив. Сложната структура предполага богата идейна мисъл на много равнища, но такава, за съжаление липсва, и някак контрастът, който се получава, изглежда тромав, фалшив, а възприятието на зрителя от видяното се връща на нулата и започва да търси пак.
Трудно е филмът да се разкаже с няколко думи така, че да не пропуснеш някой сюжетен елемент с важно значение. На практика обаче историята е за живота на Nemo Nobody (вечномладия и талантлив Джаред Лето), който в началото е на 35, женен е и има деца… След това годината е 2092, а той е последният смъртен жител на планетата, станал е атракция в един нов, напреднал технически свят. До него стои журналист, който всячески се опитва да го накара да разкаже логично и свързано историята на живота си, но уви, старецът не помни или забравя, лута се в лабиринт от спомени, които всъщност предначертават времетраенето на филма. Немо разказва истории от живота си, логични и нелогични, съществуващи или не – но постоянно лутащи се между правдоподобното и приказното, между възможното и измисленото. А защо е това режисьорско решение? Защото старецът, заради възрастта си, има слаба памет или защото трябва да се покаже уникалността в битието на последния смъртен, който според Jaco Van Dormael е единствено и неповторимо създание на майката природа, само защото чрез социалността (която е присъща на всяко друго подобно такова) той може да вземе различно решение? Това не са ли неща, в които няма никакъв фундамент, само защото е напълно задължително в един филм да бъдат вземани решения от героите, за да може да се движи фабулата?
Оттук произлизат и всички сценарийни хватки за постигане на обърканост и комплексност, докато в един момент зрителят не е оставен сам да навързва това, което вижда на екрана. Изходът е безсмислен и неоригинален, до болка позната история за любов и семейство. И то няколко пъти. В този аспект лентата не предлага никакви фундаментални и претенциозни обрати. Немо преживява няколко връзки (Даян Крюгер, Сара Поли и Linh Dan Pham правят интересни роли, но образите им са незадълбочени и безлични, защото в един момент не става ясно коя от трите какво значение има за екзистенцията и пътя в общата реализация на индивида след толкова много години?), извървява няколко житейски пътя, взема куп решения, които преобръщат битието му. Но логика така и няма – филмът е размисъл за човешкото, но така и не достига до нещо ново, до творческо послание, до художествено прозрение, защото мисловната храна е оставена за зрителя, след като вече е изконсумирана. Това, разбира се, не би било лошо, ако същият имаше какво повече да разнищва, за да достигне прозрения за себе си, както би трябвало да действа една творба на изкуството.
Най-красивото във филма си остава визуалното му богатство, красивите цветове, масовките и мултимедиите, сценографията и костюмите, които, за жалост обаче са потъпкани жестоко от елементарни sci-fi елементи. Не може да се отрече обаче онова типично европейско усещане за красота и естетика, каквото сме виждали в „Невероятната съдба на Амели Пулен“, онези ефекти на пеперудата, които правят ситуациите приказни и увисват в безтегловност заедно физиката на човека. Метафизика и космически светлинки се събират в едно човешко пътешествие. И тук се питаш дали богато пищният визуален свят на филма, силата на човешкото или закопчаването на историята в космическо безсмъртие и преклонението пред човешкото е това, което би трябвало да те впечатли.
И след цялата тази обърканост, разказът не стига – започнатото не е реализирано, и ако филмът е успял да те трогне, защото наистина има потенциал, то оставаш с празни мисли относно края му. Кохерентната психологическа и символна свръзка на моментите впечатлява, но накрая всичко завършва отегчително изтъркано – сякаш друг финал не би бил правилен, но и сякаш точно този финал е Изходът, измъкването след всички небивалици, в които лентата се е забъркала. И колкото и да търся философия в този очевидно философски филм, то единственото, което открих, е развлечение. Филм, който има потенциал, но и наполовина не изпълнява страхотните идеи на създателите си, защото те самите са оставили амбициозно работата си недовършена.
.
обаче ние си имаме 
