ЕТО ГО! Трейлър на третия поред „Здрач“, предстоящ в края на юни.

Не знам какво си мислиш, но аз го чакам голямо нетърпение. Още от пилотната реплика на Едуард ме напуши такъв смях, който продължи през главозамайващите диалози и експресивни изражения на триото Pattinson-Stewart-Lautner, че си припомних колко обичам да пиша за такива филми.

Click here to view the embedded video.

Също така забелязах, че са кастнали Jodelle Ferland. Въпросната ми е позната от ролята си в Tideland, където овърша полето, метафорично казано. Малката е по-изразителна от горните тримца взети заедно и умножени по три, но това не значи, че в „Затъмнение“ няма да изглежда като дърво със зъби. Ще видим.

Как смятате, защо на снимката от Кралската премиера горе Джони Деп и Хелена Бонъм Картър изглеждат като сдъвкани и изплюти? Защото тригодишното бъхтене около “Алиса в страната на чудесата” е завършило, но лошият вкус в устата ще остане за повече. Ако се вярва на Тим Бъртън, докато е работил по този проект, не е гледал нито един филм и вероятно това обяснява донякъде крайния резултат. Понеже Disney и без това са виновни по презумпция.

Наистина, докато през последните десетина дни четях за “Алиса” тук и там, ми стана ясно, че уважението ми към Тим Бъртън (което между другото е огромно) няма да стигне за толкова, че да компенсира разочарованието от последното му творение. Съжалявам, но този britishness за деца, поп феминизма и алюзиите за Жана д’Арк ми бяха много дразнещи, да не говорим, че Лудият Шапкар е копие на Мадона. Най-интересен ми беше двореца на Червената кралица, в останалото време се утешавах с физиономиите на Мат Лукас и гласа на Алън Рикман.

Това по-долу е първата екранна версия на “Алиса”, заснета през 1903 година. Страшно ме възхищава находчивостта на авторите, които само няколко години след изобретяването на кинематографа са се преборили с технически проблеми, решими днес с всяка програма за монтаж. По този повод днес си мислех, че навлизането първо на звука, после на цвета в киното, а сега и добавянето на трето измерение, представлява процес на еволюция, който постепенно превръща изображението в еквивалент на действителността. Колкото и смешно да ни се вижда сега, до преди по-малко от век се е водел ожесточен спор дали киното е изкуство. Впоследствие този въпрос отпаднал именно защото киното все още било технически несъвършено, но напоследък ми се вижда все по-актуален.

<object height="400" width="600"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/zeIXfdogJbA&amp;hl=en_US&amp;fs=1&amp;"><param name="allowFullScreen" value="true"><param name="allowscriptaccess" value="always"><embed allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" height="400" src="http://www.youtube.com/v/zeIXfdogJbA&amp;hl=en_US&amp;fs=1&amp;" type="application/x-shockwave-flash" width="600"></embed></object>

Почнахме с ремиксите… Следва музикален ремикс на новият Iron Man 2 трейлър, дело на Mike Relm.

I AM IRON MAN… EPIC!

10х to humanity

Колкото киното е пълно с клишета, не по-малко са изпълнени с такива и статиите, пишещи за кино. Така например много от критиците на Alice in Wonderland биха отронили със съжаление, че „филмът няма нищо общо с книгата“ – или все нещо в този дух. За радост спомените ми от романа на Луис Карол са изключително бледи и общи, така че аз няма как да изрека подобни думи. Това обаче ми позволи да изгледам филма „на чисто“, без да съм сигурен какво точно следва, освен в някои от най-класическите сцени разбира се – заекът, дупката, следобедния чай…

Най-новата екранизация на „Алиса“ разочарова. Нещата, подсказвани от трейлъри и постери – ужасяващата и страшна нотка, сумрачната мистичност, оформяща една dark-приказка, размазващото трето измерение, чувството за епичност и нещо голямо, нещо неочаквано – просто не се случват. Все пак и въпреки това, филмчето става… да ме прости за умалителното.

Не знам дали е търсен ефект с цел да подчертае предимствата на приказния свят пред „реалността“, но отвратително изглеждат нещата извън Страната на чудесата: безоблачно и прегоряло небе, хроматични аберации.

Само по себе си 3D-то не впечатлява с нищо, и това щеше да важи дори преди излизането на Avatar. Донякъде хубаво е, че липсват самоцелните демонстрации и заигравки със зрителя, от типа на „остро трънче лети през две измерения в трето и се забива в камерата, простете, в окото на зрителя“. Това, което ми избождаше очите бяха шаренките и ярки нюанси, но не го казвам с лош умисъл, защото като цяло визията кефеше. Tim Burton си е свършил работата поне що се отнася до цветове, детайли и изчанченост в Страната на чудесата. Ако човек съумее да се отпусне и да се наслаждава на приказния рисунък на екрана, без да му мисли много-много – поне сетивата ще бъдат задоволени. Най-готино изглеждат Шапкаря и Червената кралица, под чиито уникални одежди стоят Helena Bonham Carter и Johnny Depp (не, той не играе кралицата). Последният изглежда зашеметяващо, но не мога да преценя доколко заслугата е на актьорските му заложби и излъчване, и доколко – на костюма, грима и цялостната визия, с която е дигитализиран. Компетентно женско мнение до мен пък констатира под формата на ах!-вания и въздишки, че роклите на Алиса до една бяха прекрасни. И бяха!

Ала напук на чудесния образ на някои от героите, както и на безупречно подбрания каст, повечето персонажи са доста зле, плоски и непълни. И сякаш изтървани от високо в историята, както самата Алиса междувпрочем, всичко звучи леко несериозно и изглежда много неубедително. Разбира се, винаги можем да намерим оправдание в това, че става въпрос за приказка, донякъде детска приказка, при това – известна със странности и играеща си с логиката.

Продължавайки темата за огромния, но пропилян потенциал – Mia Wasikowska е много симпатична и умилителна, но си похабява шанса; и дано да не бъда лош пророк, но подозирам, че това ще си остане най-касовият филм в кариерата ѝ. Или най-малкото в близките години. Anne Hathaway пък беше докарана толкова анти-обаятелна, че ме накара да се зачудя коя е добрата кралица и коя – лошата.

По същия начин, по който се чудя дали този филм е по-скоро добър или по-скоро лош.

Излязъл е нов трейлър на новия Tron. За това разбрах преди няколко дни, когато в киното ме спамнаха с куп трейлъри, някои от които бяха 3D. Включително този. И макар да се стараех да не гледам много-много, тъй като ме чакаше цял филм в 3D, от което болят очи и трябва да си разпределяш силите и да се „пазиш“ за важните моменти, все пак мернах за какво иде реч:

Click here to view the embedded video.

28 години след първия Tron, начело на Tron: Legacy отново застава Jeff Bridges, но вече възседнал трона на Оскарите. Във филма ще видим още Michael Sheen и Olivia Wilde, като е сигурно, че погледите ще следят основно второто име.

И тъй като този трейлър всъщност не е толкова впечатляващ, нека си припомним предшественика му от тук или тук.

Премиерата се очертава за 17 декември, но в България може и да дойде към средата на февруари, примерно. Ще тръпнем и чакаме.

В случай, че сте го пропуснали на www.program-glitch-esc.net можете да намерите новият трейлър на Tron: Legacy в Full HD.

И въпреки, че трейлъра изглежда страхотно, няма как да не отчета факта, че в събота гледах въпросният трейлър в 3D и въпросният беше изненадващо… не впечатляващ. Искрено се надявам, че финалната версия на филма ще е такава каквато трябва да бъде, а не просто – „модерно е да правим филми в 3D“

Израелският филм “Ливан” на Самуел Маоз е в програмата Голямата петорка на XIV София Филм Фест, само половин година след Златния лъв от Венеция. Изкушението да се срещна с този автор беше много голямо, още след като присъствах на негово Q&A в Солун. Когато някой дебютира в игралното кино на 47 години и веднага спечели толкова престижна награда, вероятно би демонстрирал звездно его, обаче Самуел Маоз даже не прилича на режисьор. Спокойният му глас е в разрез с вътрешното напрежение у него, но колкото повече разговаряме, толкова повече това напрежение изчезва.

Успях да гледам “Ливан” на фестивала в Солун през есента и още тогава си мислих как ли се чувствате, когато представяте филма си на Балканите. Разбира се, не можем да се сравняваме с Близкия Изток, но все пак живеем в район със сложна история, където до неотдавна се водеха войни.
Да Ви кажа честно, наистина смятах, че ще е различно, но в края на краищата се оказа, че е същото. Не искам да Ви разочаровам, но нека да го кажа така – след като завърших филма, исках да се подготвя сериозно за представянето му и по-специално за онези задължителни осем въпроса, които биха ми задавали. Подготвих отговорите си и се научих да се контролирам, когато коментирам темите около тях. Първата пресконференция беше във Венеция, много грандиозна и плашеща, но първият въпрос беше номер едно от моя списък. След това съм правил стотици интервюта и постоянно ми задават тези въпроси, за които вече съм се подготвил.
Разбира се, навсякъде има конкретни политически или религиозни проблеми, но също така навсякъде човек вижда McDonald’s, Starbucks, Nokia, iPhone и така нататък. Често, когато съм в хотелската си стая, пускам телевизора, само за да установя, че програмите са напълно, ама напълно еднакви. Може би това е празната чаша на глобализацията. В същото време, вероятно това е и част от ефекта на филма. Много пъти виждам зрители, които идват с предварителна налгаса, едва ли не готови за конфликт, обаче след прожекцията стават много мили и позитивни.

А кои са тези въпроси, за които се подготвихте?
“Защо направихте този филм?”

Хаха, това е наистина култов въпрос…
И също разбира се “Как решихте да снимате целия филм в танк?” или за моята психологическа травма от войната, или пък за актьорите, как точно съм ги подготвил за снимките и прочие.

Добре, нито един от тези въпроси не е в списъка ми!
За мен няма проблем да отговоря и на тях, но би било по-добре да говорим за кино.

Когато гледах “Ливан”, си мислех за това противоречие – от една страна визията напомня на first person shooter, от друга страна имаме пример за антигероичен филм. Сблъсъкът между тези два подхода създава много интересна реалност.
Да, очевидно и Вие, като много други хора, забравяте факта, че видео игрите черпят вдъхновение от войната. Войната е същинският източник, игрите са просто имитация.
Нека да кажам, че войната е звяр и има нужда от постоянни жертви, за да съществува. Войниците обаче нямат желание да умират за някакви абстрактни висши идеали, те са обикновени хора. Трикът е да вземеш едно човешко същество и да го поставиш в ситуация, която застрашава живота му. Като го казвам сега, сигурно звучи много теоретично, но когато човек е в такава ситуация, започва да го усеща с всяка клетка от тялото си. Не след дълго всички базисни инстинкти се събуждат и това е като дрога. Изведнъж започваш да ядеш всичко, без да разсъждаваш дали ти харесва, и 10-15 минути сън се оказват достатъчни за цяло денонощие. В последната фаза изчезнат всички морални дилеми. Войната е джунгла и хората се превръщат в животни, които се ловуват помежду си. Накрая вече никой не се бие за страната си, за принципите си, за родителите си, за жена си и дори не и заради децата си, а за живота си.
Затова предпочитам да не показвам цялата картина, защото това се случва и по време на война – трябва да си концентриран и да реагираш на онова, което те заплашва непосредствено.

Как се чувствате когато сравняват филма Ви с “Валс с Башир” на Ари Фолман?
Подобно сравнение изглежда напълно логично. И двамата сме участвали във войната в Ливан през 1982-а, отне ни 25 години да преработим тази травма, след това снимахме по едно и също време, само че той приключи една година по-рано, а аз трябваше да търся допълнително пари за постпродукция. Мисля, че филмите и на двама ни отправят едно и също послание.

Може да се каже, че двамата с Ари Фолман сте късметлии, понеже сте успели да намерите начин да споделите преживяното и да се оттърсите от него, но как се справят онези хора, които не разполагат с такава възможност?
Когато започнах да пиша сценария, съвсем не съм мислил, че мога да използвам проекта си за терапевтична цел. Това се случи в процеса на работа. Не мога да кажа, че в момента се чувствам пречистен, тъй като това е много сериозен проблем, с който трябва да живея до края на дните си. Да, научих се да живея с тези преживявания, да се смея и наистина съм щастлив, че “Ливан” ми даде тази възможност.
След премиерата започнах да получавам огромно количество писма и мейли от хора, които споделяха онова, което им се е случило. Това се е оказал техният начин за справяне, макар и пасивен. Може би затова в обществото ни има толкова напрежение.

Четох, че Вашият филм е провокирал сериозна дискусия в Израел, имало е опасения, че много младежи биха се отказали от военна служба под влияние на “Ливан”?
Нека го признаем – съвременната армия няма нужда от всички тези хора. Модерната война е високотехнологична. Надписът от моя филм, че войнът е от стомана, а танкът е само желязо, отдавна не е актуален.
Всъщност основната част от дискусиите в Израел беше свързана с това, че не е добре за имиджа на нашата армия да показваме плачещи войници. Все пак, позитивните мнения надделяха. Вероятно и заради националната гордост от Златния лъв във Венеция.

На фона на този успех, как гледате на факта, че “Ливан” е бил отхвърлен от Берлинале и Кан?
Интересното е, че първият поздравителен sms, който получих само две минути след връчването на Златния лъв, беше от директора на Берлинския фестивал. Сега доколкото разбрах, са организирали уъркшоп за продуценти с мотото “Ако някой голям фестивал отхвърли филма ви, това не означава, че филмът е лош”.

Сигурно след този неочакван професионален триумф е трудно човек да си представи някаква кариера, особено след като току що е превъзмогнал и толкова сериозни лични проблеми от миналото си.
За първи път се опитах да напиша сценария на “Ливан” през 1988-а, след като приключих образованието си в киноуниверситета. Бях изписал няколко страници и изведнъж си спомних мириса на месо, на горящо човешко месо. Тогава спрях и си казах, че трябва да се дистанцирам от преживяванията си, за да мога да направя този филм по математически изпипан и успешен. Докато усещам тази миризма, значи не съм готов. После по време на втората война през 2006-а гледах по телевизията как нашите деца заминават за Ливан. След което започнах да пиша отново.

Докато писахте сценария, гледахте ли някакви филми за войната, за да получите това усещане за отстраненост?
Спомням си много ясно, когато гледах за първи път “Апокалипсис сега” в университета. Моите състуденти бяха разочаровани, понеже са очаквали филм за войната, а онова, което са видели, не е имало нищо общо с представите им за война. За мен обаче, това беше точно тази война, която очаквах да видия. Хаосът, мизерията, лудостта…
Ако ме питате за моя списък с десетте най-добри филма за войната, нямам такъв. Когато имам нужда от вдъхновение, за да пиша, обикновено гледам Ален Рене - “Хирошима, моя любов”, “Миналата година в Мариенбад”. Или Крис Маркер. Нищо, че техните истории нямат нищо общо с моята тема. Какво още… Тарковски, Кубрик – опасявам се, че не съм много оригинален! Може би също и “Ъндърграунд” на Кустурица. Точно преди да отпътувам от Израел гледах по телевизията “Ничия земя” на Данис Танович с тези трима души в един окоп – този сюжет ми напомни доста за моята идея.
Затова много ме радва фактът, че именно “Войната е опиат” спечели в категорията за най-добър филм. Все още не съм го гледал, но смятам, че този Оскар е важен и за мен. Допада ми посланието, което Холивуд отправя с тази награда. Пък и много ми хареса това, че бившата жена на Джеймс Камерън го победи.

На мен също! А успяхте ли да гледате нещо от фестивалната програма в София?
Шегувате ли се? От Венеция насам съм посетил повече от 40 фестивала и на нито един от тях не съм успял да гледам каквото и да било, при това – не защото не съм искал. През цялото време има интервюта, вечери и стари замъци, които трябва да видя на всяка цена. Нали разбирате – купуват ти билет, настаняват те в хубав хотел, водят те на вкусни вечери и всичко, което искат от теб, е да видиш замъка им. И да, разбира се, обикновено искат да ме водят и на разни стари еврейски гробища.

Хех! Искате ли да кажете нещо по-оптимистично за финал?
Всеки антивоенен филм има тази наивна, направо патетична амбиция да спре войната, или поне да направи някаква крачка в тази посока. Аз самият се опитах да направя възможно най-ефективния филм, не най-политически коректния филм. Бих искал да вярвам, че “Ливан” може да разшири границите на съзнанието ни, да ни накара да се замислим кои сме, в какво се превръщаме и кои повече никога няма да бъдем.

П.П. Всички фотографии са на Йосиф Аструков - специални благодарности за неговия безплатен, но безценен труд!