Киноцентър

българските блогове за кино

Започнаха снимките на шпионския трилър „Deep State“ с Марк Стронг и Джо Демпси

от  Popcorn Movies BG

FoxNetworks Group (FNG) Европа и Африка  обяви, че са започнали снимките на „Deep State“ – напрегнат шпионски трилър, който ще се излъчи в над 50 държави по FOX. Британският актьор Джо Демпси се присъединява към каста в ролята на Хари Кларк, талантлив таен агент, чийто морален компас ще се окаже твърде непоклатим за подобен тип работа. Демпси е известен на милиони фенове с изпълнението си на Джендри от световния феномен „Игра на тронове“.

За участието си в проекта Джо Демпси казва:

„С „Deep State“ Матю Паркхил и Саймън Максуел са създали сложенинтелектуален трилър с политически заряд, в чиято реализация с удоволствие ще участвам. Хилъри Бивън Джоунс и Том Наш са събрали страхотен екип от двете страни на камерата. Истински оценявам шанса да работя заедно с всички тях и да се уча от знаменити таланти като режисьорите Роб Конъли и Марк Стронг, както и да имам привилегията да наблюдавам първата главна роля на Карима Макадамс.“

Голямата звезда в „Deep State“ е известният британски актьор Марк Стронг („Дама, поп, асо, шпионин“; „Враг номер едно“), който влиза в ролята на Макс Ийстън – бивш шпионин, който се връща отново в играта, за да отмъсти за смъртта на сина си.

Белгийската актриса Лайн Рене („На парчета“) ще изпълни ролята на Анна Ийстън, втората съпруга на Макс. Tя e интелигентна и мила и работи като лекар в спешно отделение. Срещнала е мъжa на мечтите си в лицето на Макс, но светът й е на път да се преобърне с главата надолу. Рене е опитна театрална и телевизионна актриса, като една от последните й роли е в сериала „Madam Secretary“.

Снимките започват в Мароко, а по-късно през годината ще се преместят в Лондон. „Deep State“ е първата регионална игрална продукция за групата и е част от стратегията на FNG да създава, развива и продуцира оригинални заглавия на европейско ниво.

Сара Джонсън, вицепрезидент Игрална продукция във FNG Европа и Африка, каза:

„Чудесно е, че започваме снимките на „Deep State“, знаейки какъв силен и интересен актьорски състав ще оживи сценариите на Матю и останалите талантливи сценаристи. Ние във FNG Европа и Африка сме изключително щастливи, че толкова скоро ще реализираме своята първа регионална игрална продукция и сме нетърпеливи да продължим да подкрепяме всички в Endor по пътя им към върха в кино творчеството.”

Създателят на сериала Матю Паркхил коментира:

„Развълнуван съм от невероятното ниво на талант и опит, които успяхме да осигурим за „Deep State“ както по отношение на актьорски състав, така и като екип зад камерата. Не мога да съм по-нетърпелив да се впусна в това приключение заедно с чудесните отдадени професионалисти, защото вярвам, че ще направим нещо, с което всички ще се гордеем.“

От името на Endor, компания на Red Arrow, продуцентите ХилъриБивън Джоунс и Том Наш, добавят:

„Мароко отговори на най-високите ни очаквания. Големият мащаб и разнообразната впечатляваща природа осигуриха съвършените локации и фон за „Deep State“. В лицето на Кадия Алами и нейния екип от K Films срещнахме партньори, за каквито не бяхме и мечтали, а техният опит и ентусиазъм ни дадоха възможност да осъществим дори най-смелите си амбиции.“

Джеф Форд, Старши вицепрезидент Развитие на програмно съдържание във FNG Европа и Африка, каза:

„Начело със супер талантливия екип на Endor, както и с актьори от нивото на Марк Стронг и Джо Демпси, шпионският трилър „Deep State“ обещава да се превърне в първокласно развлечение пред екрана, създадено по най-високите холивудски продукционнистандарти.“

Матю Паркхил е сценарист на пилотния епизод и създател на шоуто. Той ще режисира и четири от осемте епизода, ще работи и като изпълнителен продуцент. Другият създател на сериала, Саймън Максуел, ще бъде сценарист и изпълнителен продуцент. Том Наш („The Escape Artist“) ще бъде продуцент от името на EndorProduction. Кадия Алами („Вътрешна сигурност“, „Нощният мениджър“) ще бъде продуцент от страна на базираната в Мароко компания K-Films. Хилъри Бивън Джоунс, Алън Грийнспан от 6 Degree Media („ДониБраско“, „Момичета от класа“) и Хелън Флинт от Little Island Productions („Близо до врага“) ще бъдат изпълнителни продуценти. Джеф Форд и Сара Джонсън ще бъдат изпълнителни продуценти за Fox Networks Group Европа и Африка.

Подразделението разпространение на съдържание във Fox Networks Group държи ексклузивните дистрибуционни права на сериала, в партньорство с FNG Европа и Африка.

FNG Европа и Африк ауправлява 151 канала от 28 офиса, които се излъчват в 52 държави. С водещите брандове на каналите FOX, FOX Sports и National Geographic, FNG Европа и Африка достига до над 250 милиона зрители(40% от населението в региона) в 150 милиона домакинства, което прави компанията лидер в региона в развлекателното, документално и спортно телевизионно съдържание.

Материалът Започнаха снимките на шпионския трилър „Deep State“ с Марк Стронг и Джо Демпси е публикуван за пръв път на Popcorn Movies BG.

„Last Flag Flying“ със Стив Каръл, Брайън Кранстън и Лорънс Фишбърн ще открие Нюйоркския филмов фестивал

от  Popcorn Movies BG

Обожаваме Ричард Линклейтър и смятаме, че каквото и да кажем за него, то би било малко, несъдържателно и недостатъчно добро, за да отрази неговите режисьорски качества. Смятаме обаче да кажем, че ако трябваше да отговаряме на въпроса за режисьорите от традиционната ни рубрика „За кино с…“, то щяхме на първо място да споменем Линклейтър.

Заради цялата си страст към Линклейтър и темите, които неговите филми обхващат, то силно ни се иска да да присъстваме на предстоящия филмов фестивал в Ню Йорк, където „Last Flag Flying“ ще бъде откриващ филм. Историята е продължение на „The Last Detail“ от 1983 г., който донесе номинации за наградата „Оскар“ на Джак Никълсън и Ранди Куейд. Разбира се, в „Last Flag Flying“ актьорският състав ще бъде нов, но за сметка на това изключително любопитен. Стив Каръл ще бъде Док – ветеран, чието единствено дете е убито по време на първите дни на инвазията в Ирак. Героят на Брайън Кранстън ще се нарича Сал, а Лорънс Фишбърн също ще бъде военен ветеран, носещ името Мюлер. Тримата се отправят на пътешествие към Източния бряг, където ще ги очакват невиждани изненади.

„Last Flag Flying“ ще бъде показан на 28 септември, а премиерата му по кината е насрочена за 17 ноември. Припомняме, че нюйорския филмов фестивал досега е бил откриван от филми като „Gone Girl„, „Life of Pi“ и „The Social Network„, а обикновено откриващите филми директно се борят за награди „Оскар“ в една или в няколко категории. Признаваме с ръка на сърце, че „Last Flag Flying“ още от този момент се превръща в едно от най-очакваните от нас заглавия за годината и тайничко се надяваме, че ще вземем щатска виза и ще посетим премиерата.

Материалът „Last Flag Flying“ със Стив Каръл, Брайън Кранстън и Лорънс Фишбърн ще открие Нюйоркския филмов фестивал е публикуван за пръв път на Popcorn Movies BG.

Български боксофис 09.06-11.06.2017 г.

от  Popcorn Movies BG

Обичаме да разглеждаме българския боксофис, защото чрез него придобиваме ясна представа имат ли българите кинокултура и какво общо взето представява тя.

Тази седмица обаче сме изненадани и и го признаваме с ръка на сърце. Не мислехме, че „Мумията“ с Том Круз ще дебютира на първа позиция, но се радваме обаче, че не заложихме пари на това. Е, „Мумията“ стартира със скромните 219 003 лв. на цели 64 екрана, четири от които са IMAX (тоест всички IMAX екрани в България). Гледали са го (тоест, гледали сме го, тъй като отидохме на редовна прожекция, вместно на журналистически скрийнинг) общо 19 356 зрители.

На второ място е „Карибски пирати: Отмъщението на Салазар“, който генерира нови 113 252 лв. за уикенда и 373 044 лв. за седмицата. Свалянето му от IMAX екраните за сметка на „Мумията“ влияе стабилно върху приходите, но пък общо досега е натрупал 1 396 098 лв., което е напълно нормално за блокбастър с качества.

На трето място е „Спасители на плажа“, който от вчера е с ревю при нас поради огромното желание на Гергана да напише ода за тялото на Дуейн Джонсън. Скромните (и тотални) 355 281 лв. обаче не пречат и явно зрителите нямат нищо против да се подготвят за море с този филм. Припомняме, че днес обявяваме и победителите от нашата игра с награди, така че внимавайте в картинката – може да сте един от печелившите.

Страхотната комиксова екранизация „Жената чудо“ на DC се свлича с едно място надолу, натрупвайки нови 64 882 лв. за уикенда и 207 715 лв. за седмицата. „Бензин“ с Асен Блатечки се оказва с цели 721 684 лв. приход и май-май си изби парите, особено ако Майкъл Медсън и Съли Ерна са дошли на добра воля.

Цялата класация до номер 20 може да видите в таблицата по-долу, а междувременно си помислете какво ще гледате през идната седмица и как ще разместите класацията!

Материалът Български боксофис 09.06-11.06.2017 г. е публикуван за пръв път на Popcorn Movies BG.

Black Panther – Teaser Trailer

от  Strangera

Marvel пуснаха първи тийзър трейлър на идващия догодина Black Panther филм, и въпросния е… доста, доста, ама ДОСТА як.

Ето постерчето което излезе наскоро:

И тийзър трейлъра:

Black Panther идва на 16 февруари, 2018 г. Режисьор е Райън Куглър. Чадуик Боусман разбира се е в главната роля. Също така, Мартин Фрийман който за малко се появи в Captain America: Civil War явно ще има малко по сериозна роля във филма. 😉


Кратко ревю: „Жената чудо“ (Wonder Woman)

от  cinemascrotum

„Жената чудо” е супергероична клизма с феминистичен оттенък, служеща като огледална версия на „Първия отмъстител”, но с високо съдържание на „силни пички”, които собственоръчно изтребват ¼ от германската армия, разрушават цели църкви, за да се справят с 1 /един/ снайперист и хем са „независими”, хем постоянно разчитат на помощта на мъже. Нямаше да пиша за […]

Oats Studios „Volume 1“ – Втори трейлър

от  Strangera

Сега видях, че покрай разни други задачки някак си съм пропуснал, че онзи ден Нийл Бломкамп е пуснал втори трейлър на доста вълнуващия му проект с „Експериментални късометражни филми“ (писах за него тук).

Смея да твърдя, че новия трейлър е по як от първия, и очевидно потвърждава, че ни очакват „some weird shit“. 😀 Въобще, Бломкамп в най-добрата му светлина. 🙂

Ето видеото:


Мини ревю: The Mummy

от  Strangera

Както предполагам сте разбрали, преди време Universal обявиха създаването на нова филмова вселена (Dark Universe), eксплоатираща класическите 1920 – 1950 филмови чудовища на студиото.

Дебютният филм от тази нова и вълнуваща вселена е The Mummy / Мумията, който имах възможността да гледам преди няколко дни. За съжаление обаче, не нося твърде добри новини. Аз си признавам, че отидох да гледам филма с доста високи очаквания. Смисъл, ясно ми е че Universal трудно ще докарат това, което беше оригиналният Iron Man филм (най-добрия пример как се започва филмова вселена), но все пак очаквах нещо доста впечатляващо. Вместо това обаче получих… един посредствен филм. :/

Но стига общи приказки, да поговорим директно за самия филм.

Част от диалозите са малоумни. Не мога да си кривя душата, но някои от диалозите и „смешките“, които си разменят персонажите са като писани от 12 годишни. Малко след началото на филма например, виждаме Nick Morton (Том Круз) и Chris Vail (Джейк Джонсън), които се намират някъде из Ирак и водят малоумен разговор. Въпросният е толкова несериозен, че още там, в самото начало на филма, си зададох въпроса – „Абе, тия двамата (и особено Chris Vail) как са оцелели до сега?“.

Следват още няколко сцени, които само засилват мистерията как въпросният персонаж не е умрял, падайки от леглото примерно. Въобще, Vail, който уж трябва да добавя някакъв хумор към ситуацията, ми беше АДСКИ дразнещ през целия филм. Говорейки за смешките и 12 годишните – уважаеми сценаристи, колко пъти мислите че е забавно да вкарате „dick jokes“ в един уж сериозен филм? Наистина ли смятате, че е разумно да прекъснем разглеждането на гробница, за да може Том Круз и Jenny Halsey (Анабел Уолис) да проведат разговор (за трети път) за това колко точно е продължил половият акт между персонажите им? SRSLY?! И това при положение, че филмът е PG-13, т.е. в залата няма 12 годишни, които да Ви се засмеят на смешките.

Признавам, че филмът има и добри попадения. Има една сцена например, в която Том Круз за пръв път се бие с нещо, което за по-лесно ще наричам зомби. Та особено якото там е, че понеже въпросните зомбита са мъртви от някакво време и всичко им се е разложило, почти всеки удар на Круз минава през тях, т.е. нашият човек удря зомбито в главата и ръката му излиза от другата страна. Рита го в гърдите и крака му засяда в разлагащото се тяло. Знам, че така написано нещото не звучи забавно – ама всъщност беше доста фън. 😀

Визуално филмът е „Hit-and-miss“ – на моменти Мумията (филмът) изглежда доста добре, а на други места лентата си е откровена и неподправена безвкусица. Да ме прощава господин Алекс Кърцман, ама кадърът, в който Ahmanet (София Бутела) уж прерязва гърлото на новородено и се опръсква с кръФ, е просто слаб, което нямаше да е фатално, ако господин Кърцман не беше решил да ни го покаже повече от веднъж.

Всъщност е леко фрапантно, че за 1 час и 50 минути има множество сцени, които ще Ви бъдат показани повече от веднъж. То не бяха спомени и флашбеци, не беше чудо. Малко все едно гледате специализиран филм за хора с увредена краткосрочна памет. Не се шегувам. Като отидете да гледате филма, бройте повтарящите се сцени. Има един откриващ кадър с палещ се огън например, който съм почти сигурен, че беше показан ПОНЕ 3 пъти.

Както казах обаче, има и добри кадри. Няма да спойлвам кои са, ще си ги видите в киното. 😉

Филмът не е страшен – не че съм очаквал някакъв „чудовищен“ хорър, ама нали говорим за филмова вселена с чудовища де… поне малко тръпки да ме побият? Мисля, че целия филм има сумарно една или макс 2 сцени, които може да минат за страшни, което е леко разочароващо. Просто имах нужда от повече от това:

И по-малко тъпи флашбеци.

Ок неща – Знам, че се отплеснах на тема критика, ама не всичко е чак толкова зле. София Бутела например, е доста найс (но е факт, че нейната роля не е особено сложна), а Dr. Henry Jekyll (Ръсел Кроу) и покъртителното му спокойствие, са изключителни.

Също така, филмът периодично вкарва някакво доста смислено внимание към детайлите – татуировките по тялото на Ahmanet например, всъщност били истински текстове от Египетската книга на мъртвите. Има и една яка подводна сцена, в която едно зомби се опитва да хване Том Круз, но тъй като е облечено в ризница, потъва заради тежестта и т.н. Малки неща, които не са особено важни за развитието на сюжета или нещо друго, но създават впечатлението, че някой е седнал и е помислил.

Dark Universe – в перспектива си мисля, че един от проблемите на филма всъщност е във факта, че Universal твърде упорито се опитва да ни продаде въпросната филмова вселена. Dr. Jekyll например, ще дръпне множество монолози, за да ни разясни ситуацията.

Не че това е лошо, просто не мога да спра да си мисля за това колко различно можеха да се развият нещата, ако Universal не смятаха, че зрителите са малоумни и ни бяха оставили сами да стигнем до дадени изводи. И дали нещата нямаше да се развият по друг начин, ако вместо филмът да започва с Dark Universe лого, не беше завършил с него? Представяте ли си ситуация, в която не знаехме, че Universal правят филмова вселена? И в края на филмът, след като патакламата е свършила, на екрана просто да се появи:

Хъм? Уви, явно в Universal са били твърде убедени, че един от начините да ни „продадат“ филма е да ни обяснят, че е част от филмова вселена. Може и да греша разбира се, и филмът да смаже в бокс офиса… по-скоро обаче съм склонен да залагам на… катастрофа.

Не ме разбирайте погрешно, въпреки всичката храна, която сипах, Мумията не е лош филм… просто не е и особено добър. Което може би щеше да е напълно ок, ако върху плещите му не тежеше концепцията за старта на цяла филмова вселена. Без значение как се представи Мумията обаче, е ясно, че ни очакват още доста Dark Universe филми. Просто от този филм зависи дали нещата ще се случват по лесния или по трудния начин. Съдейки по това, което видях в кино салона – явно ще е второто. 😉

PS: Филма няма пост-кредит сцена.


Трейнспотинг 2

от  Movies.bg

Трейнспотинг 2
Нормално е с Трейнспотинг 2 умен режисьор като Дани Бойл да направи много повече от механично продължение на хит с двайсегодишна давност, независимо от основателните подозрения в поддаване на търговски натиск и комерсиални подбуди. Сюжетно Trainspotting 2 е умишлено опростен и примерен. Разочарован от “нормалния” здравословен живот на анонимен неудачник в корпоративния свят на Амстердам, […]

Ревю: „Петдесет нюанса по-тъмно“ (Fifty Shades Darker)

от  cinemascrotum

Изминалите абитуриентски балове ме накараха да мечтая за евтини проститутки, а мисълта за тях ме отведе до най-близкия торент-тракер, където попаднах на HD версия на “50 нюанса по-тъмно” и противно на здравия разум си казах “Защо пък не?” По кината в момента цари по-голяма суша от тази в кюлотите на Стоянка Мутафова, а и винаги […]

Ревю: „Пришълецът: Завет“ (Alien: Covenant)

от  cinemascrotum

Ако има нещо общо между Космоса и черепа на късния Ридли Скот, то това е, че и в двете има повече вакуум, отколкото здрав разум. Сякаш беше преди пет години, когато „Прометей” кацна по кината и остави феновете на „Пришълеца” безмълвни, в лошия смисъл. Излишно комплициран с дървена философия и в същото време минус това, […]

CC

от  cinemaXP

CC-BlackDays
Крис Корнел е мъртъв, така поне пише в интернет. Гласът му, лицето му са все още тук, но всички сме покрусени – още една отломка от тийнейджърските ни години се е откъснала и изчезнала завинаги.

Започва обичайната рутина (поне това добре го оттренирахме през 2016-а) в опити да се превърти машината на времето: музика, клипове, филми. От саундтрака на “Любовни квартири” до “Луда любов” има няколко клика. Докато подскачам из стаята на поредното сиатълско парче, изведнъж погледът ми улавя в огледалото жена на средна възраст с очила. Малко прилича на майка ми, но не е тя. Като че ли съм аз.

Колкото повече години минават, толкова повече си мисля, как така гръндж движението се превърна във верую на цяло едно пост-1989 поколение в Източна Европа. Този бунт на децата на средната американска класа не беше точно наш бунт, но искахме да притежаваме техния нихилизъм, тяхната самоирония и вътрешна свобода. У нас развлечените поли и оръфаните дънки се оказаха контра на соц униформата, а инди вълната от Сиатъл – въведение към поп-културата. Е, да, за нас беше увод, а то излезе епилог.

И ако цялото това еуфорично преживяване на ’90-те може да се обобщи визуално, то това е възможно благодарение на видеоклипа на Black Hole Sun. Тези апокалиптични пет минути, режисирани от Хауърд Грийнхал, гравираха завинаги в паметта ни тембъра на Крис Корнел и тежките сиатълски акорди, натежали от дъжд и екзистенциален бяс. По онова време все още не познавахме естетиката на Дейвид Линч отпреди “Туин Пийкс”, нито бяхме чели Айра Левин. Възрастните около нас тепърва започваха да издигат в култ парите и охолния живот, но ние вече живеехме с едно смътно усещане, че тази фасада е враг. Черната дупка, която се появяваше услужливо с включването на MTV и засмукваше всичко, се превърна в колективна фантазия, която ни помогна да преживеем най-трудното.

Тогава все още не знаехме, че някой ден ще можем да отидем на концерт на героите от нашата младост, да си купим истински оригинално издание на албумите им, дори да се разхождаме навсякъде с музиката им благодарение на технологии, които през ’90-те не съществуваха. Но най-малко сме подозирали, че докато всичко това се случва, някак постепенно ще пораснем.

Дългият път на Били Лин

от  Movies.bg

Дългият път на Били Лин
Анг Лий (Тигър и дракон, Планината Броукбек, Животът на Пи, Lust, Caution) е титулуван като “първият цветнокож режисьор с Оскар (два броя!)”, секси епитет за вестникарите. Макар и закъснял и без да добавя ново послание към сродните анти-милитари заглавия, Дългият път на Били Лин (2016) все пак е повече от секси и може да се каже, […]

The Handmaiden - ревю

от  Lights, Camera, Action

Поредният визуален оргазъм на режисьора Пак Чан Ук се нарича „The Handmaiden”.  Кореецът отново показа голямата си класа и неподправен стил. Пак издига в абсолютен култ изграждането на кадрите. При него всичко е изящно и прецизно. „The Handmaiden” се разходи грациозно из доста фестивали и навсякъде направи силно впечатление. На мен също много ми хареса, но аз така или иначе съм пристрастен към Пак Чан Ук. Този път искам да започна малко по-различно, а именно с трейлъра на филма. 
Така се прави реклама на филм! Изключителен трейлър, който възпламенява очаквания и нетърпение. Мистериозен и различен, странен и предизвикателен. Не издава нищо съществено, а реално ти показва ключови моменти от филма. Липсата на какъвто и да е диалог само засилва любопитството, а нестандартната динамична музика увеличава вълнението. Трейлър-шедьовър, който трябва да служи за пример.
След това леко маркетингово отклонение нека хвърлим и поглед върху сюжета. Младо корейско момиче е наето да работи като прислужница в богато японско имение. Тя всъщност участва в сложен план, чрез който  господарката на дома трябва да бъде измамена и да ѝ бъде отнето огромното наследство. Започва опасна игра, в която  всеки може да пострада, а на пръв поглед всички участници са леко сбъркани. На втори поглед може да се окажат и съвсем луди! Филмът е разгърнат в три части с общо времетраене от 144 минути, които не те оставят да скучаеш в нито един момент. 
The Handmaiden” е приятно палав еротичен трилър, леко перверзен и обгърнат в мистериозно було. Сюжетните обрати са чудесни и променят по интересен начин развитието на историята. Режисьорът елегантно плъзга зрителите в една посока, само за да я промени коренно в следващ момент. Забавно е да се почувстващ приятно от това, че са те излъгали. Особено пък на фона на такава разкошна музика. 

Актрисите в главните роли се справят превъзходно.Min-hee Kim, която влиза в ролята на госпожа Хидеко, показва рутина и опит в професията, които страхотно помагат на свежото попълнение Tae-ri Kim, за която това е първи пълнометражен филм. Партньорството между тях е много естествено, качествено и приятно за наблюдаване.
Специално внимание заслужават и секс сцените. Това са едни от най-красивите, нежни, интензивни и фантастично уловени сексуални отношения във филм. Подобна близост и чувственост наистина рядко се виждат на екран. Тези сцени са вкоренени дълбоко в сюжета, което ги прави още по-качествени. 
The Handmaiden” е филм, който не трябва да пропускате. Готин и интригуващ естетически триумф. Кадрите са фантастични, а героите разнообразни и всеки от тях е повреден по свой собствен начин. Майсторската режисура на Пак Чан Ук съблазнява, вълнува и носи много изненади.


Моят рейтинг: 9 от 10     

Да се появиш на бял свят

от  В мойта стая





Животът наистина минава пред очите ни в секундите, преди да умрем. Хора, които са били на прага на смъртта, но са оцелели, разказват за това в серия от интервюта и анкети. Единствената разлика, и то голяма, е, че животът ни не „минава“ „като на лента“, няма никаква хронологичност, а всички спомени ни връхлитат едновременно, разбъркано и понякога дори виждаме ситуации от гледна точка на другите участници в тях. Филмът „Първи Контакт“ ни увлича в това тревожно усещане за спокоен хаос и нелинейност, увлича ни като водовъртеж, като кръгoвете, която описваме, докато разбъркваме кафето, като спиралите на хипнотизаторите в анимaционните филмчета.  


Гледах филма заради препоръката на Криси, която каза, че става дума за извънземни, но не трябва да очаквам екшън, а нещо по-странно, по-различно. И това напрежение между холивудски клишета и неочаквана дълбочина се запазва през целия филм. Още българският превод на заглавието  загатва за противоречие. От една страна, препраща към класиката „Контакт“ с Джоди Фостър. От друга страна, звучи леко банално и доста геополитически (в най-добрия случай антропологично – като например първия ни контакт с някое непознато племе). И също не превежда буквално английското заглавие “Arrival”,  което, за да стане объркването пълно,  също е различно от заглавието на разказа на Тед Чианг, по който е адаптиран сценарият: “The Story of Your Life”. Загубени в превода. И заглавия, които винаги означават повече от това, което могат да предадат. „Историята на твоя живот“ е може би най-впечатляващият разказ, който съм чела от много време насам: разказ за идването на извънземни на земята и за идването на едно дете на този свят. “Arrival” – пристигане, идване, поява на бял свят.

И разказът, и филмът поставят на изпитание начина, по който разказваме истории – с начало, среда и край. Помня, че когато бях малка, казвах на майка ми, че я обичам без начало, без среда и без край. После открих лека логическа грешка и казах, че я обичам с начало, но категорично без среда и без край. В „Първи контакт“ не е много сигурно къде е началото. Това е филм за лингвистиката и за начините, по които езикът изразвява идеи и светогледи, за това как бихме могли да научим езика на извънземни, които дори нямат уста, и за това как учим своите собствени деца на своя език, как ги приобщаваме към света. 

Не помня почти нищо от „Мери Попинс“ освен това, че две бебета имаха свой език, на който можеха да разговарят със слънцето и вятъра и колкото повече научаваха езика на възрастните, толкова повече забравяха своя. Дълго се чудих как ли е звучал техният език и дали мога да го науча. После пораснах и реших, че тази част от книгата е била просто метафора. И ми олекна. Колко хубаво е, когато нещата са просто метафора.

Метафора ли са извънземните във филма? Мисля, че не. Те са повод, възможност да научим нещо за себе си, страх и тръпка едновременно. В известна степен това е усещането, което имаме всеки път, когато трябва да се запознаем с някого, за когото сме чували много. Какъв ли ще е? Странен? Такъв ли е, какъвто го описват? Ами ако има дразнещ смях, или е превзет, или ме разочарова, или аз се държа глупаво и объркам всичко. Усещането за неяснота, раздиращата неловкост на очакването, адреналинът и любопитството (което в английските поговорки убива котките, а в българските – не) – цялата тази гърмяща смес е уловена на екрана в преливащи нюанси на сивото. Какво друго са извънземните, ако не абсолютните непознати? Филмът предава страхотно свиването на корема, желанието да се отдръпнем, да избягаме, да отложим, може би днес не, първите признаци на паника, когато тя още пропълзява, но има и малко надежда, която я удържа.

Разказът пропуска всичко това и се съсредоточава  върху тънкостите на общуването  - с извънземните, но и със собственото ни семейство. Главната героиня е лингвист и трябва да разгадае какво искат пришълците от нас, защо са установили контакт, какво искат да ни кажат. Това е същността на филма и на разказа, големият проблем, източникът на действието. Проблемът на общуването. Какво искат да ни кажат? И сигурни ли сме, че ги разбираме правилно? Когато във филма извънземните твърдят, че носят на човечеството „оръжие“, нима това означава, че искат да ни нападнат? Или по-скоро, че ни носят „оръдие“, средство, с което да постигнем нещо. И нима най-голямото „оръдие“ на човечеството не е езикът, способността да съхраняваме и предаваме информация, да разказваме истории, да вярваме на истории. Но не е ли езикът и „оръжие“, с което обиждаме, засягаме, дотягаме с коментари, недоброжелателни забележки, които правим отново и отново, болката на познатото, това, от което не можем да се измъкнем, да избягаме.

Филмът дава прост отговор, но като всички прости отговори, той успокоява само за малко. Разказът е много по-неясен и с отворен край. Така и не се разбира защо извънземните са дошли. Но в процеса на общуване, лингвистът започва да мисли на техния език. Да мисли не последователно като нас хората, а синхронно, да вижда едновременно във всяко изречение началото и края му, да знае целта и резултата, преди да започне действието. Теорията на Сапир и Уорф за лингвистичната относителност, според която езикът детерминира начина, по който виждаме света, отдавна е отхвърлена. Но разказът на Тед Чианг не я следва наивно. Не езикът на извънзмните определя мисленето им, а мисленето им обяснява начина, по който са конструирали своя език и математика. Ние и те, хората и извънземните, виждаме един и същи свят, но по различен начин. Там, където ние виждаме причина и следствие, те виждат цел и начин да я достигнат; там, където ние виждаме „преди“ и „след“, те виждат само едновременност; там, където ние виждаме свободна воля, те виждат волята да направят това, което знаят, че така или иначе ще се случи. Вместо свободна воля, волята да приемем сценария на филма, в който играем, и да го изиграем добре, да дадем всичко от себе си. Филмът на моя живот. Историята на моя живот. Бихме ли променили бъдещето си, ако знаехме какво е то? 

Разказът на Тед Чианг и филмът по него ми напомниха за един парадокс в Библията. От една страна Бог е предначертал всичко. Йосиф трябва да бъде предаден от своите братя, трябва да слугува, да бъде роб и да ги спаси накрая. Той знае Божия план и въпреки това го боли от предателството, не иска да бъде роб, и всички, които го предават, носят отговорност за това. Никой не е механичен чарк в детерминистична вселена. Как разрешава Библията скандалното противоречие между Божественото предначертание и свободната воля у човека? Отговорът е: чрез текста, чрез наративната форма.  Само в разказа можем да прочетем края и все пак да се вълнуваме за решенията, които вземат героите, да се вживяваме в психологическите им борби, да разбираме грешките им и да знаем, че са били неизбежни. 

Винаги, когато чета книга, се опитвам да не поглеждам края, но после ми става интересно и някъде около средата се изкушавам и прочитам последните изречения. Тогава книгата ми става още по-интересна. Не го направих с разказа на Тед Чианг, защото вече бях гледала филма и знаех, че краят е началото. И ако смятате, че ви развалям удоволствието от гледането, като казвам твърде много, няма страшно. Важното във всяка история е как е разказана и как се стига до края. Когато бях на седем и имаше режим на тока, майка ми сядаше до мен на леглото в тъмната стая и ми разказваше свои спомени и истории. Знаех всички наизуст и даже понякога настоявах да ми разкаже определена история и я поправях в детайлите. Всяка майка знае, че понякога децата просто искат да им се разказват отново и отново приказките, които вече знаят. Защото това ги кара да се чувстват сигурни, пази ги от мрака.  И няма нищо по-важно от това, когато се появиш на бял свят, някой да те научи на езика си и да те предведе през тъмното с истории. Истории, които не се губят, а проблясват в края, толкова ярко, колкото и в началото.  


Патерсън - тихият триумф на обикновения живот

от  Lights, Camera, Action

Мъж, жена и куче, малък град с обикновени случки.
Любов и медитация, между случайни хора корелация.
Автобусна спирка, пейка, водопад се мръщи,
черно-бели кексчета, книги и спокойствие вкъщи.
Красота във всекидневието намери, защото времето не спира да лети! 

„Патерсън” е филм-медитация. В него няма драма, няма екшън, няма трилър. Сюжетът тече като река, в която можеш да видиш нещо интересно само ако сам го пожелаеш. Джим Джармуш търси поетичното в най-елементарните неща и резултатът е великолепен.
Във филма проследяваме една седмица от живота на автобусния шофьор Патерсън. Дните му са монотонни, спокойни и изпълнени с творчество. Жена му Лаура също е творец и преминава през времето с грациозност и страст. 
Нямах търпение да започне нов ден! Опитвах да предположа кого ще срещне Патерсън по отъпканата си пътека. С интерес очаквах срещите с мрънкащия му колега, който беше изключително забавен в своите несполуки. Редовните посещения в бара също ми носеха неизмерима наслада.
В цялата поетична картина на филма място намира и ревнивото куче Марвин. Той не пропуска да излае неодобрително на всяка целувка между Патерсън и Лаура. Марвин всъщност е голям пакостник и винаги крои нещо коварно.  
„Патерсън” е душевно изживяване, но без обичайните за киното падения и извисявания. Героите пътуват в измерението на всекидневния живот и го правят гладко, елегантно и с много любов. Смайващо е колко силно желая да обявя за оригинален филм, който всъщност разказва най-обикновената история на света. Истински щастливите хора без съмнение умеят да ценят най-малките неща в живота.
Абсолютно удоволствие е да гледаш „Патерсън”. Без очаквания, големи вълнения или сълзи, но с много любов и смирение.  Филм като целувка за добро утро – сякаш можеш да минеш и без нея, но пък с нея светът е някак по-светъл и красив. 


Моят рейтинг: 9 от 10

Hell or High Water

от  Lights, Camera, Action

“Hell or High Water” е най-новият филм на режисьора Дейвид Макензи (Starred Up”, “Perfect Sense”). Заглавието предизвика много положителни коментари сред критиците и привлече значителна аудитория. Към този момент „Hell or High Water” е най-печелившият независим филм в САЩ (IndieWire). Продукцията е спечелила над 27 милиона долара и изпреварва нашумели заглавия като „The Witch”, „The Birth of a Nation”, “Café Society”.
Филмът може да бъде определен като съвременен уестърн, който е изграден от богата атмосфера, страхотно актьорско присъствие и социален коментар. Двама братя се впускат в опасна игра, която включва обири, странни маневри и насилие. Целта им е да спасят семейното ранчо в Тексас. На пръв поглед планът им изглежда добър, но през цялото време стои някак хаотичен и обречен на провал. Горивото на братята е тяхната решителност, но и преследвачите им имат сериозни намерения.
Сюжетът на филма е изключително изчистен и за мен това е сред главните предимства на „Hell or High Water”. Нито е някаква сложна комбинация от обрати, нито ще те кара да очакваш неочакваното. В същото време темпото е чудесно, а кадрите са построени майсторски. Не винаги е задължително да имаш сложен и многопластов сценарий, за да покажеш много неща. Понякога само няколко думи, поглед или действие са достатъчни. Филмът се развива бавно и последователно.

 Особено впечатление правят актьорите. Крис Пайн, Джеф Бриджис и Бен Фостър са безупречни. Дори героят на Фостър, който е поставен в абсолютната крайност, не успя да ме разочарова. Изпълнението на Бриджис е твърде възможно да го отведе на „Оскарите”. За Фостър не съм сигурен. Откровено ми липсваше централна и силна женска роля, но не виждам как би паснала на историята.
 
Винаги харесвам малките детайли в киното. В „Hell or High Water” много ми допадна как в кадрите „съвсем случайно” попадат различни табели и билбордове. Те изкусително предлагаха кредити и финансова помощ. Стърчащи железни статуи на финансовото робство.
Друг интересен момент е задължителното присъствие на оръжие в културата на американците. Филмът елегантно намеква, че всеки може да се снабди с желязо – от изкуфял дядка до млад дебил на бензиностанция и дори цяла група случайни граждани, решили да вземат правосъдието в собствените си ръце. Смъртта е винаги на един куршум разстояние. Страхотният финален диалог е доказателство за тази теза. 
Превъзходният саундтрак на Ник Кейв и Уорън Елис придава чувствителен и минорен тон на филма, внушаващ пустинната обреченост на новия див запад. 

Hell or High Water” е филм за кръвните връзки, които понякога се късат под натиска на живота, а друг път остават непокътнати. Модерен уестърн за разрухата, мръсотията и крайните мерки. Бедността твърде лесно заразява с отчаяние. В такива моменти разликата между приятел и предател са някакви си 200 долара бакшиш.


Моят рейтинг: 8 от 10

Семейство Фенг

от  Movies.bg

Семейство Фенг
С почтителното си отношение към съвременното изкуство и реверанса към нестандартното мислене “Семейство Фенг” е забележителен. В България няма и едва ли някога ще има култура, която да позволи неформалното изкуство да получи и една десета от признанието, което Кристофър Уокън, Джейсън Бейтман и Никол Кидман декларират към арта, като не говорим за образователно-елитарна лекция, […]

Киноцентър 2009-2016.   Проект на Framespotting.   Powered by Chereshka & Planet.