Последният филм на белгиеца Jaco Van Dormael е от онези, които те оставят с отворена уста заради цялата пищност и амбициозност, които носят в заряда си. Mr. Nobody обаче не впечатлява с изненадваща и неочаквана сценарийна случка, още по-малко и с търсене на реална и правдоподобна плътност, а точно обратното – лентата е смес от безпорядъчни и сбъркани теми, послания и идеи, оплетени във фрагментарна нишка, които ту намират мястото си в реалното, ту летят някъде в алтернативната вселена. Наред с това, филмът има своите екзистенциални закачки и неща от живота, които няма да видите във всяка втора лента – посланието, макар и подредбата на сцените, от които може би ще ви се завие свят, е достатъчно на идеята си, но като че ли, това, което му липсва, е цялостност и завършек. В един момент зрителят остава излъган, и колкото и да консумира храната, която фабулата оставя некатегорично, специално за него, то обяснение на нещата, освен една алтернативност, която всеки ще приеме по различен начин, разбира се, няма.
Mr. Nobody е филм за живота, екзистенцията, смисъла и най-вече за решенията, които взимаме – за житейските решения и тяхното различно проявление и изходна точка в съществуването ни като социални същества. Това е концепцията на лентата, която, ако беше изпълнена с една идея по-задълбочено и усърдно, би спечелила овациите ми. Но не – резултатите от реализацията стават все по-разочароващи с напредъка на сюжета и в един момент съжаляваш, че филм с толкова идея и амбиция, не успява да оправдае напълно творческата си уникалност и да развие докрая всеки един заложен мотив. Сложната структура предполага богата идейна мисъл на много равнища, но такава, за съжаление липсва, и някак контрастът, който се получава, изглежда тромав, фалшив, а възприятието на зрителя от видяното се връща на нулата и започва да търси пак.
Трудно е филмът да се разкаже с няколко думи така, че да не пропуснеш някой сюжетен елемент с важно значение. На практика обаче историята е за живота на Nemo Nobody (вечномладия и талантлив Джаред Лето), който в началото е на 35, женен е и има деца… След това годината е 2092, а той е последният смъртен жител на планетата, станал е атракция в един нов, напреднал технически свят. До него стои журналист, който всячески се опитва да го накара да разкаже логично и свързано историята на живота си, но уви, старецът не помни или забравя, лута се в лабиринт от спомени, които всъщност предначертават времетраенето на филма. Немо разказва истории от живота си, логични и нелогични, съществуващи или не – но постоянно лутащи се между правдоподобното и приказното, между възможното и измисленото. А защо е това режисьорско решение? Защото старецът, заради възрастта си, има слаба памет или защото трябва да се покаже уникалността в битието на последния смъртен, който според Jaco Van Dormael е единствено и неповторимо създание на майката природа, само защото чрез социалността (която е присъща на всяко друго подобно такова) той може да вземе различно решение? Това не са ли неща, в които няма никакъв фундамент, само защото е напълно задължително в един филм да бъдат вземани решения от героите, за да може да се движи фабулата?
Оттук произлизат и всички сценарийни хватки за постигане на обърканост и комплексност, докато в един момент зрителят не е оставен сам да навързва това, което вижда на екрана. Изходът е безсмислен и неоригинален, до болка позната история за любов и семейство. И то няколко пъти. В този аспект лентата не предлага никакви фундаментални и претенциозни обрати. Немо преживява няколко връзки (Даян Крюгер, Сара Поли и Linh Dan Pham правят интересни роли, но образите им са незадълбочени и безлични, защото в един момент не става ясно коя от трите какво значение има за екзистенцията и пътя в общата реализация на индивида след толкова много години?), извървява няколко житейски пътя, взема куп решения, които преобръщат битието му. Но логика така и няма – филмът е размисъл за човешкото, но така и не достига до нещо ново, до творческо послание, до художествено прозрение, защото мисловната храна е оставена за зрителя, след като вече е изконсумирана. Това, разбира се, не би било лошо, ако същият имаше какво повече да разнищва, за да достигне прозрения за себе си, както би трябвало да действа една творба на изкуството.
Най-красивото във филма си остава визуалното му богатство, красивите цветове, масовките и мултимедиите, сценографията и костюмите, които, за жалост обаче са потъпкани жестоко от елементарни sci-fi елементи. Не може да се отрече обаче онова типично европейско усещане за красота и естетика, каквото сме виждали в „Невероятната съдба на Амели Пулен“, онези ефекти на пеперудата, които правят ситуациите приказни и увисват в безтегловност заедно физиката на човека. Метафизика и космически светлинки се събират в едно човешко пътешествие. И тук се питаш дали богато пищният визуален свят на филма, силата на човешкото или закопчаването на историята в космическо безсмъртие и преклонението пред човешкото е това, което би трябвало да те впечатли.
И след цялата тази обърканост, разказът не стига – започнатото не е реализирано, и ако филмът е успял да те трогне, защото наистина има потенциал, то оставаш с празни мисли относно края му. Кохерентната психологическа и символна свръзка на моментите впечатлява, но накрая всичко завършва отегчително изтъркано – сякаш друг финал не би бил правилен, но и сякаш точно този финал е Изходът, измъкването след всички небивалици, в които лентата се е забъркала. И колкото и да търся философия в този очевидно философски филм, то единственото, което открих, е развлечение. Филм, който има потенциал, но и наполовина не изпълнява страхотните идеи на създателите си, защото те самите са оставили амбициозно работата си недовършена.
обаче ние си имаме cinefish.bg до където копирайт нинджите нямат достъп. Хип, хип урааа! Трейлъра е тук 
